Спалнята на Хадес и Персефона

Кристофър вървеше по коридорите към спалнята на Хадес. Бога на подземното царство се самосъжаляваше там, сам, между четирите стени поглъщайки скоча на Ирландия. Крис зави зад един от ъглите и в дъното на правия коридор виждаше двамата стражи които пазеха покоите на баща му. Крис го беше виждал един път през тези няколко месеца които беше прекарал тук.
Стражите започнаха да се приближават устремено към него също толкова гордо колкото той пристъпваше към тях.
- Спри, Азазел. Господаря не желае гости. - Сините очи на вещера ги пронизаха и единственото което каза когато мина покрай тях беше:
- Името ми е Кристофър, и трябва да говоря с баща си. - Стражите си повикаха подкрепление, сякаш Крис искаше да нападне Хадес и да го убие.
- Вижте какво след като аз мога да се отзова, когато той ме вика, е честно да направи същото за мен. - Прозинесе кратко заклинание на латински и масивните врати на стаята се отвориха.
- Хадес... Кажи на стражите си да ме пуснат, защото не желая да наранявам никого. Трябва да говоря с теб!

Илюзиите не бяха хубаво нещо. Заблуждаваха човек, мамеха го да вярва, че нещо може да е по-добро, но не е..
Никога не е по- добро. А понякога бе просто непоносимо ужасно. 
Хадес имаше точна идея кой ден е. Знаеше дори колко дни са минали от смъртта й, колко часа.. ако си напрегне малко мозъчните клетки щеше да изчисли и колко минути или секунди.
Време без Белатрикс - безкрайно дълго!
Не беше в състояние да среща хора, не вярваше че изобщо някога би успял да срещне някого, особено Анастасия. Нейното живо копие, нейната близначка - другата му дъщеря. А да говори с единственият си син бе направо немислимо. Просто невъзможно. Мислеше, че да ги запази живи е добър вариант, но всеки път, когато ги погледнеше ги виждаше оцапани с кръвта на малкото му момиченце, както и безжизнените й очи. Толкова смела...Толкова прекрасна... и вече толкова недостижима. Нямаше я в подземното царство, нямаше я никъде, което го побъркваше още повече. Не можеше да открие душата й, а беше проклет цар на подземния свят, на задгробния живот. Какъв ти цар, той беше само един смешник. Долен пияница, който не заслужаваше живота си. 
Когато обаче Кристофър влетя в покоите ми със всичките стражи на двореца след себе си аз просто вдигнах ръка, за да ги спра.
- Моля напуснете, ще ми направи услуга, ако реши да ме убива. - те роптаеха, но все пак ме послушаха и аз вдигнах погледа си от бутилката към него. Изправих се от трона си, обърнат към прозореца и го погледнах, вървейки бавно към него.
- С какво мога да съм ти полезен.. Кристофър? Защо си тук? - попитах меланхолично, отпускайки ръце в страни от тялото си и глава назад.

Да го убива... Това ли беше истинското лице на Хадес. Това ли беше лицето на един върховен бог, на този, който владее всичко което се намира под земята.
- Не знам Хадес. Като за начало с присъствието си. - Отговори раздразнено сина му. - Ако си нямал намерение да ни поглеждаш, би ли ме просветлил защо си ни оставил живи?
Приближи се максимално до него и издърпа бутилката от ръцете му и я надигна към устните си. До сега не бе опитвал алкохол, но искаше да види каква е на вкус напитката която Хадес приемаше като живителна течност. От глътката която преглътна се задави. Беше прекалено парещо и честно казано не бе сигурен, че искаше да пие такова нещо отново.
- Трябва ми кръвта ти... - Това не прозвуча така както му се искаше, затова реши да се доизкаже. - Не всичката. Няколко капки... А и още нещо.
Замълча за миг и изчака баща му да го погледне в очите. Сериозността му си личеше не само в тона му, но и по всяка черта на лицето му.
- Не мога да ида на Олимп... Затова ще трябва ти да ми донесеш тялото на Бела...

Гневът на синът му бе напълно разбираем, но Хадес не виждаше смисъл да се впряга в това. Той беше в траур, нямаше намерение да се прави на мил и грижовен родител поне за известно време. Затова и просто повдигна вежда, а после и раменете си. Непокизмът му можеше да убие всеки..
- Нали не очакваш да ви дондуркам и да ви чета приказки за лека нощ, момче? - попита той почти насмешливо и отпи от бутилката си, преди синът му да се опита да я изтръгне от него. Внезапно информацията, която му поднесе младия мъж накара алкохола да му приседне. Закашля се и се отдръпна леко, опитвайки се да асимилира думите му. Кръв? Тялото й? 
- Какво си намислил, по дяволите? Не мислиш, че мога просто да отида и да я взема, нали? При това за какво ти е? Ти си вещер едва от няколко месеца. Ти..ти.. - паниката го беше завладяла, гърдите му горяха, а главата му бучеше от тази информация. Не искаше да приема и най - малкото зрънце надежда, защото тогава щеше да боли още повече, но ако има дори най - малък шанс да върнат дъщеря му, проклет да бъде ако не даде всичките седем литра кръв, които циркулираха из тялото му.

Не ставаше въпрос за дондуркането и приказките, поне някакво внимание беше достатъчно... Като едно "добро утро" по дяволите. Нямаше значение, не му се обясняваше това. Не знаеше какъв баща е бил за другите си деца, но Крис беше на мнение, че изобщо не го биваше, поне от неговите наблюдения.
- Виж, както казах единственото нещо заради което те моля е защото аз не мога да го направя. Ако можех да се кача на Олимп щях да я доведа сам когато му дойде времето. Първо ми трябва кръвта ти за да я открия. Не, че и с моята не става, но твоята е по концентрирана. Ти си и баща, а аз само полу-брат.
Кристофър заобиколи баща си и се спря до прозореца, нямаше нужда да му казва за рисковете на магията. Щеше да върне тази чиито живот бе отнел, щеше да върне поне малка радост в очите на другата си сестра, в очите на жената, която Хадес толкова обичаше и го беше изоставила само защото Азазел се беше появил и беше съсипал всичко.
- За съжаление няма как да върна другите богове. Заклинанието е за теб, за твоята кръв, за това трябва да се получи. Ще я върна, достатъчно силен съм за да го направя.
Магията му беше могъща, но не можеше да я използва цялата. Ако я концентрираше в пълната си сила тялото му нямаше да издържи. Преглътна шумно и се извъртя за да погледне Бога на подземното царство в очите.
- Ще ми помогнеш ли?

Богът на подземното царство се побъркваше. Нима наистина чуваше това? Неговата Бела.. неговата първородна дъщеря...Истина ли бе всичко това?  Той обърна глава и отиде бързо до Кристофър, слагайки двете си ръце на раменете му и го погледна сериозно, макар в очите му вече да се четеше лудост. 
- Наистина ли можеш да направиш това.. Да върнеш.. моята Бела? - дори не дочака отговора му. Не искаше да се обнадеждава, но по дяволите, нямаше да стои безучастно и да не прави нищо, ако има дори най- малък шанс да си върне рожбата. 
Побърза да стигне до бара, където намери един бокал, както и нож. Сряза дланта си и я стисна в юмрук, за да тече по- силно и повече, преди раната да се затвори. Напълни бокала и го подаде на Крис.
- Ще направя невъзможното.. Ще ти дам каквото поискаш, само ми я върни.. -  каза той с отчаян поглед и остави уискито настрани. Спираше да пие, умът му трябваше да е чист, за да разсъждава трезво.

Предполагаше се, че така вече се държи един баща. Кристофър се усмихна тъжно и пое бокала от ръцете на Хадес.
- Няма какво друго да направиш Алас се погрижи за всичко, ти беше прекалено зает тук... - Знаеше проследяващото заклинание, беше малко по различно от това за живи хора. Освен кръвта на баща й, Крис беше взел и нещо от стаята й. Трябваше му нещо което да показва същността й, затова и беше взел един от ножовете й. Беше го скрил отзад, защото нямаше да го гледат с добро око да се разхожда по коридорите с нож.
- Предполагам, ще искаш да го направя пред теб... - Не беше въпрос беше убеден, че Хадес няма да му повярва толкова лесно. Заключи вратата със силата на мисълта си и седна на мекия диван. Определено около него трябваше да е меко, като знаеше че ще изпада в транс не му се падаше от високо. Потопи ножа на сестра си в бокала с кръвта и затвори очите си за момент.
- Invenit eam quae habet subiectum et animam sanguinis... - Произнесе тихо стискайки очите си, за да може да концентрира достатъчно магия. Повтори го, а след това го каза за трети път преди да отвори очите си. Кръвта в бокала беше станала черна, а Кристофър смръщи веждите си. Извади ножа, изпъна ръката си и го прокара по дължината от китката почти до лакътя. Червената кръв която потече от там започна да се стича по ръката му, а той вдигна бокала и изля малко от него в раната си. Черната течност започна да се движи под кожата му и той стисна зъби. Това щеше да е гадно.
- Само запази спокойствие... Ще се върна, когато я намеря... - Сега беше време да излее остатъка от черната гадост в гърлото си, колкото и да му се искаше да я изповръща обратно. Трябваше да изпадне в транса.

Крис имаше чувството, че летеше. Всъщност можеше да се каже, че направо си летеше. Душата му пътуваше през времето и пространството търсейки тази на сестра му. Знаеше, че не е в Ада, не е и в рая... Не беше на нито едно познато място, където отиваха душите по принцип. Кръвта го теглеше по дългия коридор с врати докато не го закова пред една невзрачна дребна вратичка с ужасно грозен цвят. Не беше зловеща, но определено не би влязъл през нея при наличието на толкова други красиви.
След като поседя така няколко секунди вратата сама се отвори и го допусна вътре. Видя момиче, момиче, което много приличаше на онова което беше видял на снимката в стаята на баща си. Само дето там онова момиче не беше покрито цялото със кал и кръв, течаща от всякъде.
- По дяволите... - Приближи се до нея и се опита да я докосне но ръката му мина през нея. Тук той нямаше плътността на тялото си. Огледа се наоколо. Нямаше признаци на никакъв друг живот. - Макарина... - Нов опит да я докосне, да й помогне. - Мамка му. Ще те измъкна от тук, обещавам. Само трябва да се държиш до тогава...
Съсредоточи магията си чувствайки леката болка в сърцето си. Трябваше да се задържи още малко тук, защото заклинанието се опитваше да го изхвърли.
- Обещай ми, че ще се държиш докато се върна за теб... Баща ни ще ме убие ако не успея да те върна, а аз ще искам смъртта си повече от всичко...
Мамка му нямаше никакво време.
- Обещай ми!

Това, което му каза го накара да се усмихне. Да, той беше по - малък от нея, а тя не пропусна да му го изтъкне.
- Ще те върна, дори това да отнеме живота ми...
Не можеше да поддържа тялото си на това място повече затова се отпусна и се остави да бъде всмукан в тялото си, което все още лежеше на дивана в спалнята на Хадес. Спазъма в корема му накара тялото му да изхвърли всичко, което имаше вътре. Чувстваше се зле, че цапа клима на баща си, но той щеше да го преживее.
С мъка се изправи до седнало положение и избърза остатъците от черната гадост която беше излязла от устата му с ръкава на блузата си.
- Намерих я... - Успях да кажа преди втория спазъм да разтърси тялото ми. Това беше по ужасно и от самия вкус на течността. Щеше да ми трябва малко време преди да продължа разговора. Все още не се чувствах достатъчно добре, за да стоя седнал затова отново отпуснах тялото си на страни. Тогава забелязах, че трябваше да затворя и по някакъв начин раната на ръката си преди да ми е изтекла кръвта. Лепкавата черна течност вече се беше отдръпнала от там и кръвта възобнови своето изтичане. Поне май бях върнал всичката кръв, която Хадес ми даде да изпя.

Все още не можех да разбера какво прави Хадес с мен. Липсваше ми ориентация, но се опитах да отговоря на въпросите му.
- Не знам точно къде е. В някакво измерение е, но нямат надписи на вратите. Съжалявам, до сега не съм се ровил из такива места... - Въздъхнах дълбоко и се изправих до седнало положение, за да мога да се облегна. Чувствах се така сякаш не бях дишал от векове.
- Но след като вече бях там веднъж ще мога да се върна отново, но... Има проблем.
Разбира се че имаше иначе всичко щеше да е идеално. Алас му каза че му остават само две съставки тази сутрин така, че в мига в който се върне с последната трябваше да започват.
- Трябва да побързаме... Максимално. Няма да те лъжа, състоянието й не е много добро, всяка секунда е важна. - Затова и трябваше да се стегна. Не можех да си позволявам да се размотавам. Отдръпнах се от баща си. Хадес за пръв път показваше някаква загриженост към мен, но знаех, че е само защото му давах надежда да си върне дъщерята. Затова предпочитах да си останем с досегашните отношения. Чисто и просто колегиални ако можеше да ги наречем така.
Изправи се от дивана и направи няколко крачки като се олюля леко. Баща ми се погрижи за физическото ми здраве, но още свиквах с тялото си, не знаех колко време бях извън него.

Значи тя все пак беше жива там някъде си. Усмихваше се, мигаше, дишаше в някое измерение, макар далеч от тук. Идеше му да подскача от радост, да плаче, да падне на колене пред Кристофър от благодарност. Би го направил. Щеше да го направи, стига всичко да мине както трябва.
- Отиди да си починеш, аз ще говоря с Алас и ще се погрижа за тялото й. Довечера ще го направим, ако се чувстваш готов. – каза той,опитвайки се да сдържи емоциите в тялото си, но не можеше да спре усмивката си. Преди обаче сина му да излезе от вратата той се материализира пред него, слагайки ръка на рамото му.
- Благодаря ти... Знам, че не бях човека, който очакваше, нито.. бях ужасен тези няколко месеца, но ти въпреки всичко правиш това. Благодаря ти наистина. – каза му и отвори вратата за него, но там стоеше дъщерята на Алас. Въпреки, че богът на подземното царство излезе първи тя не гледаше него, гледаше право през тялото му, карайки го да се чувства прозрачен. Не изглеждаше много добре..
Хадес прочисти гърлото си и потупа Крис по рамото.

- Ще се видим по- късно. – каза му неловко и тръгна по коридора, за да намери ангела, който щеше да смъмри, защото не му е казал, че има такава възможност.

Замисляйки се над думите на Хадес осъзнах, че всъщност не го правех за него, не го правех и за Бела, не познавах тези хора. Те ми бяха чужди. Дори близначката ми. Единствения близък човек който имах на този свят стоеше от другата страна на вратата.
- Разбира се, нека да е тази вечер. Както казах, всяка секунда е важна. - Хадес ми кимна и се изпари оставяйки ме сам с Ева. Стражите ги нямаше. Нямаше никой около нас и изведнъж ми се прииска да я прегърна. Да я притисна силно към тялото си, защото можеше да умра след няколко часа.
- Хей... - Поздравих я сковано и се опитах да изимитирам неуспешен опит за усмивка. Беше ми тъжно. Толкова много се стараех да покажа на другите, че не съм зъл, че съм се променил и сега могат да разчитат на мен, че предприемах самоубийствена мисия. Усещах как спокойно можех да се разплача, но вместо да го направя побързах да я прегърна. Да я притегля до себе си и да увия ръцете си около кръста й. Тя не заслужаваше отношението ми последните няколко дни. Държах се гадно, опитвайки се да концентрирам силите си, за да можа да ги контролирам.
- Съжалявам... Съжалявам за всичко...

Беше ми мъчно. Много ми беше мъчно предадох я, излъгах я... Не заслужаваше това, аз постъпих гадно.
- Наранявам те Ева. Миналото е доказателство, наранявам всички около себе си, затова те държах настрана. Не исках да те излагам на опасност. - Отдръпнах се леко от нея и оставих лека целувка върху челото й. - Ще ти разкажа всичко, но хайде да идем в моята стая... Или в твоята, трябва ми малко почивка.
Не знаех кога точно бащите ни щяха да ни измъкнат. Хванах ръката ѝ стискайки я леко и тръгнах с нея по коридорите на замъка.
- Видях я Ева... Сега бях при нея, а тя беше... Цялата беше в кръв, беше мръсна, от всяка черта на лицето й струеше болката, която изпитваше... Аз съм виновен тя да е там. Аз трябва да я измъкна.
Не знаех какво да кажа за сега, бях предал своята приятелка и единствено семейство, бях я подвел премълчавайки от нея плановете си. И знаех, че го правя за да не я нараня, сега разбирах, че съм постъпил грешно, че съм я наранил повече, защото беше разбрала от друг.

Тръгнах след него и скоро се затворихме в неговата стая, а аз го поведох към леглото. Седнахме на ръба му и аз погледнах към него. Знаех, че беше прав за това, но .. трябваше да има други начини.. 
- Трябваше да оставиш сестра ти да ти помогне. Тази магия, тази мощ.. Кристофър! Толкова съм ти ядосана и все пак не мога да ти се сърдя. Защо трябваше да съкращаваш шансовете си до минимум? С нея имаше толкова по- голям шанс за успех.. Близнаците имат по- голямо въздействие.. Ти си.. - стиснах юмруците си и се отпуснах назад, падайки на леглото. Исках да го убия собственоръчно, но исках и да се разплача и да не го пусна. Зарових пръсти в косата си и се загледах в тавана. 
- Мога ли да ти помогна по някакъв начин? Какъвто и да е? - попитах отчаяно, въздишайки. Нямах магия, защото не бях вещица, но си имах своите трикове.. Телекинеза, телепортация, лекуване.. Щях да дам каквото трябва, за да му помогна.