Детската стая

Месец беше мина от смъртта на Бела, животът продължаваше, но не беше никак лесен. Арес се бе съсредоточил върху задачата да се убеди, че никой няма да бъде способен да повтори случилото се от онзи ден, убеждавайки се, че всички членове на клана на вещици от които бе започнало всичко това бяха мъртви. Фобос изчезваше с дни, а когато се появяваше бе мъртво пиян покрит в кръв, често чужда, но се случваше и той да пострада. Хармония се опитваше да продължи напред и да преживее смъртта на синът си, но най - трудно бе за Анастасия и Персефона.  Деймос се опитваше по всякакъв начин да помогне на любимата си, но нямаше кой знае колко голям успех, в повечето случай тя го отблъскваше и се затваряше  себе си, в тези моменти Деймос се чувстваше най - безсилен. За да избегне тези емоции се бе посветил на това да направи стаята а дъщеря си най -красивото място в резиденцията, в която се бяха настанили след смъртта а Бела. Правеше всичко собственоръчно, изпипваше всеки един детайл до най - малка подробност и това го караше да се чувства полезен. Надяваше се, че появата на принцесата му, щеше да помогне на майка ѝ да излезе от черупката и депресията си и да продължи напред. Ужас знаеше, че никога нещата нямаше да бъдат същите, но се надяваше да са малко по - добре от сега.

Вървях по коридора бавно и безцелно. Разходките бяха добри за бебето. За раждането. Бременността ми бе доста напреднала, скоро очаквахме бебето да се роди. Да се появи на белия свят и никога да не види своята луда леля.. Да, още ме болеше. Болеше адски много, всеки божи ден. Чувствах се празна, недовършена, смазана. Не можех да понеса цялата тази мъка по никакъв начин. С майка ми почти не си общувахме, беше твърде болезнено. Оценявах опитите на Дей да ме развесели, но просто не се получаваше. Знаех, че го прави с най- искрени подбуди, но просто не се получаваше. Не знаех как ще оцелея, не мислех че ще мога още дълго. Единственото щастие в ежедневието ми бяха ритниците на малкото същество в корема ми. Цял месец..
Когато минах покрай стаята, която би трябвало да бъде за бъдещото ни дете видях Деймос да се катери по една стълба и се спрях. Подпрях се на вратата, скръствайки ръце под бюста си и облегнах глава на касата, проследявайки движенията му. Беше гол до кръста и беше направил чудеса с тази стая. Изглеждаше наистина като кътче от рая, специално за нашата принцеса. Сърцето ми препусна ритъм и стиснах устни, за да спра новия поток от сълзи, които напираше.
Не бях забелязвала колко усилено се беше трудил, защото това наистина беше вълшебно..
- Скъпи... ? - не бяхме си говорили много в последния месец. Разменяхме единични реплики. Той ми говореше доста, но не отвръщах. Но някак си сега исках да му кажа нещо.. каквото и да е. Нещо просто.

Той реагира веднага, приближи се до мен, оставяйки цялата работа и започна бързо да се оправдава, че всичко е поправимо. Е, не всичко на света, но поне от стаята. Трябваха ми няколко минути, за да подтисна хлипанията и сълзите, като това време използвах, за да се сгуша в него колкото силно ми позволяваше коремчето.
- Не, не. Всичко е прекрасно.. Просто прекрасно. - казах най- накрая, когато получих тази възможност и поклатих глава. Погледнах нагоре към него, опитвайки се да избърша сълзите си и да ги спра. Не можех винаги да бъда такава развалина. Накрая той просто щеше да ме напусне.
- Извинявай, че се държа така с теб. Ти не си виновен за нищо и не бива да наказвам теб. Аз съм лоша годеница.. - констатирах, гледайки морско сините му очи и заплитайки пръсти в косата му. Успокояваше ме да си играя с нея.
- Надявам се знаеш колко много те обичам и оценявам всичко, което правиш. - хлипането отново започна, затова просто скрих лице в гърдите му, прегръщайки го отново.

Прегръдките му бяха моята утеха. Караха ме да забравя света около нас поне за момент. Оставих се на грижите му да ни пренесе някъде си и скоро се намерих сгушена в него, което ми харесваше доста. Увих се автоматично около тялото му, сякаш се опитвах да му приложа някаква хватка, вместо да го прегръщам с всички сили и зарових лицето си в шията му.
- Знам, скъпи знам. Но просто няма как да ми помогнеш, съжалявам. Знам, че ме обичаш. Виждам го в очите ти, в действията ти. И аз те обичам много. - успокои го, оставяйки няколко целувки по врата му, след което отворих очи и се огледах.
- Кой да знае, че те бива толкова много за декоратор и художник. Мислех, че ще потърсиш майка си за помощ, или пък Хармония. - реших да сменя посоката на разговора. Емоциите тези месеци не ми бяха силната страна. Реших да се опитам да ни разведря.. поне малко.

Това някак си ме успокояваше. Не се налагаше да говоря, нито да се преструвам. От мен се искаше просто да лежа, сгушена в него, и да слушам успокояващия му глас. Той виждаше нещата по- светло, по - ясно, по- жизнерадостно. Завиждах му в този момент. Аз не виждах нищо друго освен сянката на страданието, която щеше да ме преследва до края на живота ми. Прехапах устна и избутах тези мисли настрани, за да не се налага да бърша още сълзи от лицето си.
- Обзалагам се, че ще е много красива. И ще се ядосваш с много нейни обожатели. - констатирах, засуквайки един кичур от косата си около пръста си и се подсмихнах леко. Да, имаше вече опит с Хармония и все пак нямаше да бъде същото. Тя щеше да е малкото му момиченце. Спомням си колко време нашия... ъъ.. Хадес се ядосваше с момчетата, с които се занимавахме преди.. не му беше лесно. Затова и накрая се отказа.