Церемониалната зала

Не знам колко време стояхме с Ева в стаята ми, но е било достатъчно, че да задрямам. Сепнах се от връхлитането на прислугата, които влетяха в стаята ми без дори да почукат.
– Извинете. Господарят Хадес ви вика в церемониалната зала. Всичко е готово. – Явно почивката беше приключила за мен. Изправих се от леглото и отидох до гардероба си където да си сменя блузата с нова. По тази все още имаше от черната гадост и от кръвта ми. Ако щях да умирам поне да беше с нещо чисто.
Заедно с Евелин отидохме до залата, в която се намираха бащите ни. Наистина бяха събрали всичко, съставките бяха подредени отстрани, като на помощна масичка, заедно със гримоара в който беше магията. Преглътнах мъчително и стиснах малко по силно ръката на Ева, преди да се отделя от нея и да отида до двамата мъже.
– Ще трябва да се отдръпнете на страна... – Нямаше да е полезно за тях да са толкова близо. Те ме послушаха за щастие, а аз отхлупих ковчега на сестра си. Взех един нож и прокарах острата му част точно над деколтето на роклята с която беше облечена. Разреза беше съвсем плитък. Просто трябваше да имам досег до кръвта й, макар и да е застинала точно в момента, поради липса на биещо сърце.
Започнах да смесвам съставките в голямата купа която бяха оставили., като си мърморех заклинанието под носа. Опитвах се да вливам магията постепенно. Изглеждаше точно като по филмите. Иначе чистата вода, в която живееше девствена горска нимфа започна да сменя цвета си при всяка следваща съставка която прибавях. Осъзнавах че това ще има по гаден вкус и от кръвта на Хадес, но за щастие щеше да ми трябва само една глътка. Когато и последното нещо беше в купата течността вече вреше, макар да не беше поставена на огън.
Поставих ръката си върху разреза който бях направил с ножа върху тялото на сестра си и загребах от купата с някакъв рог, който Алас се беше погрижил да осигури. Погледнах към Евелин с ясното съзнание, че е възможно да виждам очите ѝ за последен път. Мислех си че мога да се усмихна, но не можех...
Произинесох последните думи и излях съдържанието на рога в гърлото си. Чувството беше все едно някой ме изрита в гърба с всичка сила, а аз полетях стремглаво напред. Не и тялото ми, то трябваше да си седи на същото място.
Този път нямаше обиколки. Бях пред жълтеникаво кафявата врата и се протегнах към дръжката й отваряйки я. Бях във същото онова измерение, но нямаше никаква след от нея. Не трябваше да използвам магия, защото смалявах шансовете си. Мощта напираше в мен. Силата на заклинанието беше голяма и изискваше колкото се може повече от концентрацията. Може би трябваше да по тренирам още малко време на сухо, защото сега едва удържах нещата, преди да се взривя.
– Макарина? – Извиках отчаяно името и, лутайки се из незнайната вселена. Отнемаше време да я намеря, затова се съсредоточих. Произнесох няколко думи на латински и пред мен се появи мъждукаща светлина, която започна да се движи, а на мен ми се налагаше да подтичвам, за да я настигна... Поне я намерих. Опитваше се да избяга на четири крака и то назад от някакъв огромен... Много огромно нещо, на което не можех да дам име.
– Мамка му. – Не можехме просто да си тръгнем изискваше концентрация и време, а това нямаше просто така да ни остави да си оберем крушите и да изчезнем. Магията и без друго се опитваше да изгори тялото ми от вътре, затова беше лесно да направя огромна огнена топка и да я запратя в чудовището. Приближих се до сестра си и й помогнах да се изправи. – Как да убия това нещо?

По дяволите тези циклопи. По принцип бяха лесна работа, но когато едва се движиш те затрудняват доста. Опитвах се да достигна до пещерата в скалата - беше малка и щеше да го задържи за известно време. Не бях сигурна дали привидението Азазел ще се появи отново или не, но при всички случаи трябваше да се запазя жива, докато не ми минат поне малка част от раните и счупванията.
Да, но той не ме оставяше. Идеше ми да излея целия огън на ада върху него, за да го пратя в Тартар, но нямах сили и за това. Пълзях с последни сили, когато нечии глас ме стресна. После докосване. Очите ми се разшириха, докато се подпирах на убиеца ми и вперих погледа си в него.
- Мога да те докосна.. Аз.. мога.. - не, че нещо, но не бях виждала друг човек освен онези чудовища от колко? Месеци? Седмици? Години? Вече загубих представа за времето.
- По дяволите, Казвам се Белатрикс. Стига с това Макарина. - смъмрих го с последните си глътки въздух, след което се закашлях и му кимнах към една голяма скала, която щеше да ни покрие за малко.
- Цели се в окото му, то е слабото му място. После ще можем да го отбиваме, дори да воня на кръв. - я виж ти, колко бързо се разбърборих и заподскачах към проклетия камък, но с него до себе си, докато той се опитваше да го оцели. Трудно щеше да му е в движение.
Исках да питам толкова неща, но не мисля, че щях да имам тази възможност точно в момента, затова се стараех да не му преча много. - Ако си дошъл да ме мъкнеш някъде и това някъде не е Абисус, по - добре се разкарай. - това трябваше да го знае от сега. Нямаше да летя от измерение в измерение като маргаритка, за да ме подлагат на някакви изменения и въпроси. Облегнах се на скалата и седнах, опитвайки се да спра кръвта на една скорошна рана.  Въздъхнах и разкъсах тениската си за последен път, за да се превържа. Дали беше дошъл с добро? Какво искаше този хахо от мен?

Аз нямах никакви бойни умения. Единственото което знаех е магията... Бях се научил да местя предмети с мисълта си, затова използвах възможността. Окото значи. Повдигнах един камък от скалата до нас и го засилих с телекинеза право в огромното око на нещото. От удара то падна назад, но за по сигурно преместих високо в небето над него друга скала, голяма почти колкото камъка, на който се беше облегнала Бела и го пуснах от там, върху главата му. Надявах се това просто да я разбие... При всички случай ни осигуряваше двете минути, които ми трябваха.
- Може да не ти се вярва, но всъщност тялото ти е в Абисус, а аз трябва да вкарам това което си тук в онова, което е там. - Не разчитах да ми вярва, но това беше единствения й шанс в момента, така че нямаше голям избор.
Усещах как нещо се стичаше по лицето ми. Нещо топло. Посегнах, за да го докосна. В мига, в който погледнах ръката си разбрах. Тя можеше и да беше разделена на две, но аз не бях, това което се случваше тук се случваше и с тялото ми там. Тялото ми не можеше да издържа на могъщата магия и просто се... Ами бавно не оставаше нищо от него.
- Само не ме прекъсвай и не се дърпай, за да не прекъснеш процеса... Защото имаме само един опит.
Когато моята душа се върнеше в тялото ми нейната също трябваше да иде там, затова се протегнах и с магия успях да направя същия лек разрез какъвто на тялото й и Абисус. Поставих там дланта си.
- Не мърдай, моля те... - Прошепнах, докато усещах как кръвта вече излиза и през ушите ми. Прошепнах последните думите които произнесох преди да изпия течността от рога на обратно и същия ритник, който беше в гърба си, сега беше в корема. А тялото ми просто се отпусна назад, за да я освободя от присъствието си... Както и всички останали на света.

Не можех да гледам. Не исках да го правя. След като той затвори очите си, но не можех да ги откъсна от него. Проследявах всеки признак, всяко потръпване. Очевидно не му беше лесно, но това, че започваше да кърви отвсякъде ей така от нищото ме ужасяваше. Опитах се да пристъпя към него, но баща ми ме задържа на мястото ми. Караше ме още да го мразя, но той ми прошепна само едно „Не още” и потърка успокоително гърба ми. Прехапах устната си и чаках.. и чаках.. сякаш минаха векове преди брюнетката да се изправи в седнало положение с вик и всички да се съберат около нея. В момента, в който баща ми ме пусна обаче бях като ракета през стаята. Изобщо не ме интересуваше нейния живот, ако е бил за сметка на неговия.
Паднах на колене, плъзгайки се по пода и за щастие достигнах до него без да си счупя нещо – иначе нямаше да съм му полезна. Наведох се и допрях ухото си до гърдите му, усещайки как няколко сълзи се спуснаха по лицето ми.
- Не смей да умираш! Само да си посмял...- мърморех с пресипнал глас и се опитах да се концентрирам, за да чуя нещо. Долавяше се някакъв ритъм, но толкова бавен и нестабилен, че му трябваше съвсем лек натиск, за да замълчи завинаги.
- Господи, благодаря ти.. – отдъхнах си, подсмърчайки и хлипайки тихо, след като се преместих в горната част на тялото му. Взех главата му в скута си и сложих ръце от двете страни на лицето му, влагайки цялата си лекуваща способност, за да го оправя. Смътно забелязах, че Неси се е присъединила към нас и трябваше да си напомня, че тя му е сестра, за да не запратя енергийно кълбо към нея.
Лекуването продължи дълго, но не достатъчно, защото онези отстрани още скачаха около Белатрикс. Все пак дадох всичко от себе си и когато проверих пулса му след това той беше доста по- стабилен и бърз. Ще се оправи. Трябваше му почивка.
Усмихнах се на себе си, макар лекуването да беше изцедило и мен и погледнах към Неси.

- Ако не възразяваш ще го отведа да си почива. – получих колебливо кимване, след което хванах ръката му и ни телепортирах в леглото му. Нямах сили дори да се преобличам, или да почистя него. Срутих се до него и след като обвих ръката си около тялото му можех да се отдам на умората.

Като ангел не ме биваше много във вещерските дела. Не разбирах какво прави Кристофър, а и да разбирах, той просто си стоеше над нея със затворени очи, сякаш изобщо не беше тук. Задържах дъщеря си, когато се опита да тръгне към него. Колкото и да бях бос във правенето на магии знаех, че не бива да се прекъсват, телата не бива да се местят в противен случай могат да си останат заклещени където са.
Това, че не знаехме какво се случва обаче не беше единствения и проблем вече. Усетих присъствието на още могъщи богове, когато в церемониалната зала един по един се телепортираха съпругата на Хадес, близначката на Бела и нейния мъж.
Не изглеждаха много приятелски настроени, което си беше напълно нормално. Бога на подземното царство беше отвлякъл тялото на дъщеря си, за да я върне в ръцете на убиеца й.
Опитвах се ба бъда на двата фронта, когато те започнаха да говорят и да се приближават бързо. Не исках да оставям Ева в такъв момент, но май щеше да бъде по добре да защитаваме Азазел от боговете.
И тогава всичко се случи по бързо от едно мигване. Чу се нечий вик, повечето застинаха, не можах да разбера в началото защото бях обърнал гръб на масата, но когато се извъртях видях Бела. От Кристофър нямаше и следна, но първородната дъщеря на Хадес беше жива. Значи все пак беше успял. Ева се втурна към нея и се скри някъде отзад, докато Бела се изправяше и вече идваше насам. Отстъпих няколко крачки назад и освободих пътя й, до по малката близначка. Сладък момент. Трогателен.
Видях Неси в края на стаята и я повиках при себе си. Тя се приближи и се сгуши в тялото ми.
- Дъщеря ти отведе Азазел... - Сподели ми тя притискайки се силно, с цел вграждане. - Това ли е сестра ни, която върна?
Прошепна близо до мен, докато радостта постепенно намаляваше.
- А бременното момиче е другата ни сестра? Кой от мъжете е баща ни? - Бях изключил, че тя всъщност не беше виждала Хадес. Е, вече май беше време да се запознае с тях. При други обстоятелства само Хадес нямаше да се опита да я убие от тук присъстващите, но сега все още бяха в еуфория, заради съживяването на Бела.

Беше ми трудно да изчакам. Много исках да я дръпна в обятията си и да не я пусна дълго от там, но изчаках първо да обърне внимание на Аня, след това на любимата ми. Загубата на Бела и изневярата ми от преди повече от две хилядолетия бяха ключа за раздялата със съпругата ми. Дали сега когато Бела беше отново с нас тя би ми дала още един шанс?
- Бела - прошепнах със сълзи на очи и я притеглих в прегръдката си чак когато се обърна към мен.
В много малко случай някой можеше да ме види със сълзи на очи, но винаги те са били и ще бъдат за семейството ми. Сега бяха от радост. Стисках я толкова силно, че беше напълно възможно да я счупя.
Освободих я все пак, макар още да завъртах някой друг кичур от косата й на пръста си или да погаля рамото. Внимателни и несъзнателни жестове. Не можех да спра да я докосвам, сякаш ако не го правех тя щеше да изчезне отново.
От някъде се появиха Арес и Афродита. Те изглеждаха нормално шокирани при вида на Бела на крака. Исках да им натрия носа на всички до един. Най - вече на тези, които искаха смъртта на Азазел. Ако го бяха убили тогава Бела никога нямаше да се върне отново.
И тогава нещо в главата ми светна. Къде беше сина ми? В еуфорията от събуждането на Бела напълно бях изключил за него. Огледах се но го нямаше никъде. Тогава чух и какво каза другата ми дъщеря. Тази на, която не бях отделил никакво внимание. Значи дъщерята на ангела беше отвела сина ми.
Откъснах се за момент от Бела и отидох до Алас и придружителката му. Беше време да се запозная с Ренесме.

Просветлението ме озари. През последните месеци се бяха случили Толкова много неща. Например, чак сега забелязах, че Алас има по различни намерения към Ренесме освен да е неин пазител. Чувствата ми се бяха възвърнали, сега тъгата и болката бяха отстъпили мястото на радостта.
Всички се преместихме в дневната където седнахме и заслушахме Бела. Чувствах се леко виновен. Ако бях обърнал внимание на сина си, може би щеше да намери заклинанието по - бързо и да върне Бела много по рано. Сега обаче нямаше смисъл да се ядосвам на себе си. Всичко беше наред когато всичките ми деца бяха живи и здрави.
Темата Фобос обаче беше сложна. Не бях говорел с никого от както тя почина не знаех нищо за семейството на Арес, не знаех нищо дори за моето. Как е съпругата ми, какво правят децата ми, дали с внучка ми която е на път всичко е наред. Бях се превърнал в долен пияница. Странно, сега не изпитвах нужда за питие.
- Фобос е на земята. - Отговори Алас, сякаш въпроса беше зададен към него. Ангела повдигна рамене когато всички се извъртяхме към него. - Какво, нормално е да следя най - голямата заплаха за Ренесме и Азазел.
- Благодаря ти за всичко което направи за мен Алас. - Кимнах на приятеля си и получих широка усмивка в отговор.
- За мен беше голямо удоволствие. - Сведе пълния си с обожание поглед към най малката ми дъщеря. - Бих направил всичко за да запазя живи децата на един от малкото си приятели.
Обърнах се отново към Бела. Тя всъщност не знаеше това, беше починала преди тайната ми да излезе наяве. Вероятно и тя би ме намразила заради това, а така не ми се искаше да я загубя отново. Нямаше да го преодолея, тъкмо си я бях върнал. Неси се спря пред Бела и Сия с усмивка. Дори не разбрах кога беше станала от мястото си.
- Съжалявам, нямам спомени за нито една от вас. Разбрах, че с Азазел сме ви причинили много зло, но бихте ли ни простили? Може би ако сме знаели, че сме семейство никога не бихме постъпили така...

- Ако трябва да бъдем точни. - Намеси се Алас. - Неси е само човек след като предаде всичките си сили на Азазел. Сега само той е вещера. Последния от клана си ако не се лъжа.
Разговорите поеха в друга посока. Ангела отказваше да дава на Ренесме да пие, затова я отведе на някъде, а съвсем скоро всички се разотидоха оставяйки ме сам с Бела. Въпроса й не ме изненада. Поех си дълбоко въздух. Това щеше да е трудно за казване.
- Случи се преди повече от две хиляди години. С майка ти имахме един от онези периоди на непрекъсната кавга, затова и аз не гледах да се задържам много вкъщи. Ходех да пия в един от човешките барове по земята. Изтрезнявах по някое време след като ме изхвърлят в кочината на прасетата. Една вечер Персефона дойде при мен. Каза че и е омръзнал да бъдем разделени, че иска да си дойда вкъщи. От толкова време копнеех за нея, че не исках да губя време дори в телепортация. Цялата ми концентрация беше в това... - Прочистих гърлото си - разбрах че е било измама, но едва на следващата сутрин когато се прибрах и майка ти се държеше все така. Върнах се в кръчмата и дадох описанието на майка ти. Човека който работеше там заяви, че съм бил прекалено пиян и дори съм халюцинирал. Жената с която съм била била местна вещица. Започнах да ги издирвам. Научих за поверието което гласи, че моите гени заедно с една от техния вид ще създадат близнаци, които да затрият боговете... Така и стана, не можах да ги открия, вещите ги криеха добре. За пръв път ги видях пред двореца на Арес, след като единствения ми син беше забил камата си в сърцето на първородната ми дъщеря...
Завърших разказа си, като през цялото време внимавах да не я поглеждам. Не можех да срещна презрението в очите й.
- Не трябваше да го крия, но не исках да загубя това, което всъщност загубих премълчавайки истината...

Честно казано, аз не знаех много за тях. Когато намерех някоя вещица от техния клан се опитвах да я разпитам, по някакъв начин да извлека информация, но беше без успех единственото което знаех за тях го пишеше в гримоарите.
- Знам, че обучението им е траело едва до двадесет годишна възраст. Тогава да убили мака си и доста други вещици от клана и са избягали. Криели са се от всеки, постоянно са се местели. Тези двадесет години които са прекарали в пълна изолация и мъчения достойни за пъкала са ги побъркали, особено Азазел. До такава степен им бяха промили мозъка, че дори когато разбра, че си му сестра, каза, че съжалява, че не е убил и Сия. - Поклатих глава. - Те сами са се крили, от Психея разбрахме, че вярва само на Ренесме и станахме свидетели на какво е способен за нея. Тръгнали са едва когато са успели да се сдобият с оръжието и кошутата, за това им е отнело толкова време.
Бях се обърнал към дъщеря си докато обяснявах всичко. Това обаче ме връщаше към спомените назад във времето, не беше от най приятните усещания, за нея сигурно също.
- Сега са по добре. Не помнят нищо от това, Алас изтри паметта им.