Вход
Късметче
Top posters
Latest topics
Часовник
Renesmee's diary... or Lilith's
Renesmee- Брой мнения : 51
Join date : 06.04.2014
Renesmee- Брой мнения : 51
Join date : 06.04.2014
Глава първа - Раждането на богинята
Паметта ми беше изтрита. Трябваше да започна начисто, нов живот, по-хубав, твърдяха всички, по-добър. Дали? Аз бях наследница на най-силния клан от вещици. Подчертавам думата вещици, защото всички до една бяха жени. Ще попитате защо, предполагам? Любопитството е убило котката, затова няма просто да отговоря с една дума. Това са векове история затворена в гримоари, нищо не започва и свършва с мен, още малко с моя близнак... Единствения мъж в клана.
Когато все още сборището ни е било на върха на хранителната верига, на крачка от божественото жените са били умни винаги е имало по няколко жертвени агнеци, които междувременно да събират съставките за отварите. Поне до нашето раждане. Тогава всички мъже в клана са изчезнали, никой не е бил достоен да се докосне до последващите планове. Мисията, задачата, вече беше в процес на изпълнение.
Измъкнаха ме от леглото, което делях с близнака си докато той спеше. За него деня беше по изморителен отколкото за мен. На този етап бях малка, не разбирах защо са нужни всички тези изпитания. Бялата нощница, която би трябвало да стига до глезенете ми, се влачеше след мен докато държах придружаващата ме вещица за ръката. В пещерата в която се помещаваше сегашното сборище беше тъмна през цялото време от денонощието и някак си бях започнала да свиквам с оскъдната светлина.
- Лилит... Ела при мен. - Майка ми ме извика, затова запристъпвах към нея и коленичих пред стола й обръщайки й гръб. Когато тялото ми беше в тази поза косата ми допираше земята, а майка ми я взимаше в ръцете си и внимателно започваше да я реше.
- Защо Азазел не е с нас? - Ръката с гребена застина за няколко мига, преди отново да вчеше косата ми.
- Говорили сме за това миличка. Какво съм ти казвала за брат ти? - Преглътнах съвсем тихо. Знаех какво е мнението на сборището за него, но той беше мой близнак, моята половина.
- Физическата сила е това, с което приключва ролята на мъжа. Те са слабохарактерни и са родени, за да бъдат манипулирани. Силата на сборището е в жените. Затова Азазел не може да е с нас тук. - Приключих добре научените реплики и дори сега да не го чувствах точно така в бъдеще щях да съм точно на това мнение.
Чух тихия кикот на майка си зад гърба си и се усмихнах безрадостно на него.
Може би година след тази нощ отново се намирах в същата зала, този път облечена в церемониална роба. Азазел отново го нямаше при мен. Не можеше да присъства на тази церемония защото... Той беше момче, а момчетата бяха... Недостойни. Стоях в средата на пентаграма, а на всеки лъч от звездата вещица от сборището произнасяше думите за заклинанието, на върха, точно зад гърба ми се извисяваше майка ми, виждах сянката й пред себе си, усещах силата й, нейната и тази на останалите, вливаше се в мен, разкъсваше тялото ми и го събираше отново. Болката беше достатъчно силна, че да прикове тялото ми в желязна хватка, от която не само, че не можех да се измъкна, но и не можех да помръдна. Вече не разбирах какво казват, макар латинския ми да беше перфектен. Ритуала беше за прехвърляне и заключване на силите. След смъртта на тези пет вещици - най-силните от сборището, силите им щяха да се прехвърлят в мен и да останат заключени в тялото ми до момента в който не загубя своите собствени. И всичко това трябваше да се пази в пълна тайна от Азазел, за него аз бях неговата по-малка сестра, за която той трябва да се грижи, винаги беззащитна, винаги безпомощна, без значение, че вещерските ни сили бяха еднакви по сила. Но дори и двамата като екип много трудно бихме могли да се спарим с тези пет вещици, ако са заедно.
В края на ритуала, тялото ми не може да издържи на напрежението и се предаде отнемайки ми съзнанието. Винаги си бях мислела, че най-трудното, което може да ми се наложи да направя е да контролирам, чувствата и емоциите, които се предаваха по изкуствено създадената връзка в главите ни. Беше едностранно, докато Азазел ме заливаше със всичките си мисли и предположения, аз му позволявах да надникне само в една част от моите. Така всичко, което той не трябваше да разбира наистина щеше да си остане тайна.
- Трябва да си запозната с всяка алтернатива, а докато брат ти се мисли за единствен и непобедим, неуспехите са неизбежни.
- Но сме безсмъртни, нали?
- Не напълно, ангелите са вашата гибел, но и спасение. Има един гримоар. Оставили сме го на такова място, че няма как да не бъде намерен от правилния човек. - Кимнах бавно и разбиращо. Ангел значи.
- Какво заклинание има в този гримоар?
- Има кинжал, от сигурен източник знаем, че той вече е притежание на Хадес, твоя баща. В ръцете на ангел този кинжал може да те убие, но ако бъде потопен в кръвта на бога, на подземното царство само би трябвало да изтрие паметта ти.
- Как така би трябвало?
- Както казах с бездарния ти брат шанса за успех от първия път е минимален. Ти си подсигурена, но смятам, че и да му направим мозъка на пихтия Азазел винаги ще си остане Азазел. Не знаем след колко време ще се случи и колко ще си влязла под кожата на жертвеника си, но на бяло платно винаги е по-лесно да се рисува, нали?
Планирането за свалянето на боговете беше добре изпипано векове преди да се родим ние. Кралицата и нейната пешка. Само трябваше да следвам плана и всичко щеше да бъде наред.
Годините в бягство и криене със сборището бяха към своя край. Кучето надигна главата си и смяташе да захапе господаря си. Азазел твърдо мислеше, че това в майка ни, че трябва да се отървем от нея и останалите ни наставници, които привидно ме използваха за мишена, за да го озлобят достатъчно. В нощта преди преврата го оставих да спи, убеждавайки го, че трябва да е свеж и отпочинал, в пълната си сила, за да можем да победим. Беше почти истина.
- И не забравяй - поде отново майка ми - той трябва да го направи. Ако пролееш кръвта на някоя от нас силите ни ще останат заключени завинаги и няма да можеш да ги използваш.
- Знам майко, притесненията са излишни. Той е добре научен да следва думите ми дори да не бъдат произнесени като заповеди. А и аз съм безпомощна. Нима забрави, че само него обучавахте в магия? - Чувах смеха й за последен път, но такава беше съдбата ни. Аз бях предопределена да владея света.
Това беше първата глава от живота ми. Азазел изпълни своето предназначение и уби майка ни, изби всички вещици от сборището, които се укриваха с нас. А след това заедно щяхме да обикаляме света в търсене на още, трябваше да премахне всяка заплаха за мен, по пътя ми към успеха. Сега бях богиня само на половина, но всичко щеше да приключи когато аз Лилит, която ще приеме невинното име Ренесме, остане единствената богиня, която да властва над света на всички останали живи твари.
Когато все още сборището ни е било на върха на хранителната верига, на крачка от божественото жените са били умни винаги е имало по няколко жертвени агнеци, които междувременно да събират съставките за отварите. Поне до нашето раждане. Тогава всички мъже в клана са изчезнали, никой не е бил достоен да се докосне до последващите планове. Мисията, задачата, вече беше в процес на изпълнение.
Измъкнаха ме от леглото, което делях с близнака си докато той спеше. За него деня беше по изморителен отколкото за мен. На този етап бях малка, не разбирах защо са нужни всички тези изпитания. Бялата нощница, която би трябвало да стига до глезенете ми, се влачеше след мен докато държах придружаващата ме вещица за ръката. В пещерата в която се помещаваше сегашното сборище беше тъмна през цялото време от денонощието и някак си бях започнала да свиквам с оскъдната светлина.
- Лилит... Ела при мен. - Майка ми ме извика, затова запристъпвах към нея и коленичих пред стола й обръщайки й гръб. Когато тялото ми беше в тази поза косата ми допираше земята, а майка ми я взимаше в ръцете си и внимателно започваше да я реше.
- Защо Азазел не е с нас? - Ръката с гребена застина за няколко мига, преди отново да вчеше косата ми.
- Говорили сме за това миличка. Какво съм ти казвала за брат ти? - Преглътнах съвсем тихо. Знаех какво е мнението на сборището за него, но той беше мой близнак, моята половина.
- Физическата сила е това, с което приключва ролята на мъжа. Те са слабохарактерни и са родени, за да бъдат манипулирани. Силата на сборището е в жените. Затова Азазел не може да е с нас тук. - Приключих добре научените реплики и дори сега да не го чувствах точно така в бъдеще щях да съм точно на това мнение.
Чух тихия кикот на майка си зад гърба си и се усмихнах безрадостно на него.
Може би година след тази нощ отново се намирах в същата зала, този път облечена в церемониална роба. Азазел отново го нямаше при мен. Не можеше да присъства на тази церемония защото... Той беше момче, а момчетата бяха... Недостойни. Стоях в средата на пентаграма, а на всеки лъч от звездата вещица от сборището произнасяше думите за заклинанието, на върха, точно зад гърба ми се извисяваше майка ми, виждах сянката й пред себе си, усещах силата й, нейната и тази на останалите, вливаше се в мен, разкъсваше тялото ми и го събираше отново. Болката беше достатъчно силна, че да прикове тялото ми в желязна хватка, от която не само, че не можех да се измъкна, но и не можех да помръдна. Вече не разбирах какво казват, макар латинския ми да беше перфектен. Ритуала беше за прехвърляне и заключване на силите. След смъртта на тези пет вещици - най-силните от сборището, силите им щяха да се прехвърлят в мен и да останат заключени в тялото ми до момента в който не загубя своите собствени. И всичко това трябваше да се пази в пълна тайна от Азазел, за него аз бях неговата по-малка сестра, за която той трябва да се грижи, винаги беззащитна, винаги безпомощна, без значение, че вещерските ни сили бяха еднакви по сила. Но дори и двамата като екип много трудно бихме могли да се спарим с тези пет вещици, ако са заедно.
В края на ритуала, тялото ми не може да издържи на напрежението и се предаде отнемайки ми съзнанието. Винаги си бях мислела, че най-трудното, което може да ми се наложи да направя е да контролирам, чувствата и емоциите, които се предаваха по изкуствено създадената връзка в главите ни. Беше едностранно, докато Азазел ме заливаше със всичките си мисли и предположения, аз му позволявах да надникне само в една част от моите. Така всичко, което той не трябваше да разбира наистина щеше да си остане тайна.
- Трябва да си запозната с всяка алтернатива, а докато брат ти се мисли за единствен и непобедим, неуспехите са неизбежни.
- Но сме безсмъртни, нали?
- Не напълно, ангелите са вашата гибел, но и спасение. Има един гримоар. Оставили сме го на такова място, че няма как да не бъде намерен от правилния човек. - Кимнах бавно и разбиращо. Ангел значи.
- Какво заклинание има в този гримоар?
- Има кинжал, от сигурен източник знаем, че той вече е притежание на Хадес, твоя баща. В ръцете на ангел този кинжал може да те убие, но ако бъде потопен в кръвта на бога, на подземното царство само би трябвало да изтрие паметта ти.
- Как така би трябвало?
- Както казах с бездарния ти брат шанса за успех от първия път е минимален. Ти си подсигурена, но смятам, че и да му направим мозъка на пихтия Азазел винаги ще си остане Азазел. Не знаем след колко време ще се случи и колко ще си влязла под кожата на жертвеника си, но на бяло платно винаги е по-лесно да се рисува, нали?
Планирането за свалянето на боговете беше добре изпипано векове преди да се родим ние. Кралицата и нейната пешка. Само трябваше да следвам плана и всичко щеше да бъде наред.
Годините в бягство и криене със сборището бяха към своя край. Кучето надигна главата си и смяташе да захапе господаря си. Азазел твърдо мислеше, че това в майка ни, че трябва да се отървем от нея и останалите ни наставници, които привидно ме използваха за мишена, за да го озлобят достатъчно. В нощта преди преврата го оставих да спи, убеждавайки го, че трябва да е свеж и отпочинал, в пълната си сила, за да можем да победим. Беше почти истина.
- И не забравяй - поде отново майка ми - той трябва да го направи. Ако пролееш кръвта на някоя от нас силите ни ще останат заключени завинаги и няма да можеш да ги използваш.
- Знам майко, притесненията са излишни. Той е добре научен да следва думите ми дори да не бъдат произнесени като заповеди. А и аз съм безпомощна. Нима забрави, че само него обучавахте в магия? - Чувах смеха й за последен път, но такава беше съдбата ни. Аз бях предопределена да владея света.
Това беше първата глава от живота ми. Азазел изпълни своето предназначение и уби майка ни, изби всички вещици от сборището, които се укриваха с нас. А след това заедно щяхме да обикаляме света в търсене на още, трябваше да премахне всяка заплаха за мен, по пътя ми към успеха. Сега бях богиня само на половина, но всичко щеше да приключи когато аз Лилит, която ще приеме невинното име Ренесме, остане единствената богиня, която да властва над света на всички останали живи твари.
Renesmee- Брой мнения : 51
Join date : 06.04.2014
Глава втора - Пешката
В първите няколко века управлението на психиката на по-голямото ми братче вървеше идеално. Все още се чувстваше заплашен, озърташе се зад всеки ъгъл, търсеше опасност дори там където нямаше как да я намери. Изпълняваше ролята си на защитник, за какъвто беше роден. Той беше онази хубаво отъпкана пътека по която трябваше да стигна до върха на планината, а когато аз съм високо в небесата, неговото тяло би трябвало да гние някъде под корените на хилядолетен бряст. Как бяха няколко хиляди години на фона на вечността? След време дори не би трябвало да си спомням за него, как е изглеждал или какво е правил, как е звучал гласа му, докато заплашва някоя невинна душа, или начина по-по който ме увещава, че ме обича по всеки начин. Нямаше да си спомням, че сме делили една постеля, нито колко нежен може да бъде с мен, когато е груб с всички останали. Спомените щяха да са избледнели като чупливи листове на стар гримоар, който никой вече не разлиства. Но сега още бяха пресни...
- Ренесме? Сигурна ли си, че така искаш да те наричам? - Кимах утвърдително, докато го гледах с най-наплашения си поглед.
- Не искам да имам нищо общо с онези жени, с кошмарите през които преминах заради тях. - Тях? Знаех, че той се чувства виновен, заради болката, която той си мислеше, че са ми причинявали. Азазел вярваше, че това е било част от обучението му, начина, по който е трябвало да го направят силен, за да изпълни съдбата си.
Силните му ръце ме придърпаха в прегръдка, топлите му устни докоснаха челото ми в целувка побираща цялата любов по света. Знаех, че ме обича, не защото го казваше, а защото го показваше по всеки един начин, подобаващ за брат и сестра... За сега.
- Обещавам ти, че никога повече няма да позволя да изпиташ болка.
- Не можеш да ми обещаеш това. Ами ако просто се спъна и падна? Какво би направил тогава?
- Тогава ще накажа земята, която те е наранила.
- Как?
- Не го мисли, ще намеря начин да причиня по силна болка на този, който е наранил теб, независимо какво ми коства.
Азазел беше човек на обещанията. Обещаваше всичко, ако това щеше да ме накара да се усмихна или да се почувствам добре. Но думите му рядко бяха празни приказки. Все още не съм забравила онзи нещастник, който се осмели да ме хване за ръката и да ме дръпне. Азазел се изправи пред него избута го от мен и му каза: Ако я искаш, трябва да й дадеш сърцето си, онзи веднага се съгласи, с насмешка, подиграваше се на брат ми, като че да е псе... Азазел, не беше от търпеливите, нито от много уравновесените. Произнесе заклинанието на латински и преди нещастника да е реагирал, бръкна между ребрата му и му извади сърцето. Очите на "ухажора" ми се уголемиха. Нямаше да умре веднага, имаше няколко минути преди това. Толкова му стигаха, за да стане свидетел на следващото което направи близнака ми. Коленичи пред мен на едно коляно и ми поднесе сърцето: "Той ви подарява сърцето си, ще го приемете ли?", поех го с усмивка. Погледнах към очите на притежателя му секунди преди да впия зъби в кървавия мускул... Това беше края на още един долен, човешки боклук.
Устните ми се впиха в тези на Азазел, жадно, чувствено, а дали от изненадата, той някак си отказваше да помръдне тялото си.
"Какво има?" - Попитах го мислено, за да не прекъсвам действията си. "Нещо притеснява ли те?"
"Това... Неси, обичам те, но..." - Знаех как ще продължи, дори преди да го е довършил, но той все пак го направи - "ние сме близнаци!"
"Така е скъпи. Близнаци! Кръв от моята кръв и плът от моята плът. Родени, за да живеят заедно вечно? Нима някъде по този свят има някой по достоен за мен от теб? Нима би оставил друг да ме прави по-щастлива отколкото ти? Те не ме заслужават, както никоя не заслужава теб. Ти си създаден за мен, а аз съм родена за да бъда твоя!"
Той не се нуждаеше от повече насърчения, още по-малко от напътствия. Справяше се идеално и сам. Тогава ме направи своя за първи път. Защото аз исках така. Аз му бях дала това право... Когато един ден се кача на престола децата ми трябваше да бъдат с чиста кръв, без примеси...Това щеше да бъда втората му роля, когато у дойде времето.
Както казах, в началото Азазел беше моето бяло платно, моделирах го по свое желание, без особени усилия, но... Колкото повече растяхме като личности, толкова по трудно ми ставаше да го манипулирам. Трябваше да започнем плана по възкачването ми, облечен в хубавото местоимение за множествено число - ни. Сега, докато все още имах някакъв контрол върху възгордялото се жертвоприношение. Последното двайсе, след като се бяхме сдобили с всичко за убийството на боговете беше съюза му с Дракула. Долното кръвопиещо изчадие... Някак щях да го преглътна за известно време, но така и не се наложи, защото след като хванах близнака си да опрашва богиня, макар разговорите ни, за това как кръвта трябва да остане чиста, бях отвлечена... Колко нелепо, но не и неочаквано. Аз бях слаба, нали? Трябваше сега някой да ме спаси... Или може би, не?
- Ренесме? Сигурна ли си, че така искаш да те наричам? - Кимах утвърдително, докато го гледах с най-наплашения си поглед.
- Не искам да имам нищо общо с онези жени, с кошмарите през които преминах заради тях. - Тях? Знаех, че той се чувства виновен, заради болката, която той си мислеше, че са ми причинявали. Азазел вярваше, че това е било част от обучението му, начина, по който е трябвало да го направят силен, за да изпълни съдбата си.
Силните му ръце ме придърпаха в прегръдка, топлите му устни докоснаха челото ми в целувка побираща цялата любов по света. Знаех, че ме обича, не защото го казваше, а защото го показваше по всеки един начин, подобаващ за брат и сестра... За сега.
- Обещавам ти, че никога повече няма да позволя да изпиташ болка.
- Не можеш да ми обещаеш това. Ами ако просто се спъна и падна? Какво би направил тогава?
- Тогава ще накажа земята, която те е наранила.
- Как?
- Не го мисли, ще намеря начин да причиня по силна болка на този, който е наранил теб, независимо какво ми коства.
Азазел беше човек на обещанията. Обещаваше всичко, ако това щеше да ме накара да се усмихна или да се почувствам добре. Но думите му рядко бяха празни приказки. Все още не съм забравила онзи нещастник, който се осмели да ме хване за ръката и да ме дръпне. Азазел се изправи пред него избута го от мен и му каза: Ако я искаш, трябва да й дадеш сърцето си, онзи веднага се съгласи, с насмешка, подиграваше се на брат ми, като че да е псе... Азазел, не беше от търпеливите, нито от много уравновесените. Произнесе заклинанието на латински и преди нещастника да е реагирал, бръкна между ребрата му и му извади сърцето. Очите на "ухажора" ми се уголемиха. Нямаше да умре веднага, имаше няколко минути преди това. Толкова му стигаха, за да стане свидетел на следващото което направи близнака ми. Коленичи пред мен на едно коляно и ми поднесе сърцето: "Той ви подарява сърцето си, ще го приемете ли?", поех го с усмивка. Погледнах към очите на притежателя му секунди преди да впия зъби в кървавия мускул... Това беше края на още един долен, човешки боклук.
Устните ми се впиха в тези на Азазел, жадно, чувствено, а дали от изненадата, той някак си отказваше да помръдне тялото си.
"Какво има?" - Попитах го мислено, за да не прекъсвам действията си. "Нещо притеснява ли те?"
"Това... Неси, обичам те, но..." - Знаех как ще продължи, дори преди да го е довършил, но той все пак го направи - "ние сме близнаци!"
"Така е скъпи. Близнаци! Кръв от моята кръв и плът от моята плът. Родени, за да живеят заедно вечно? Нима някъде по този свят има някой по достоен за мен от теб? Нима би оставил друг да ме прави по-щастлива отколкото ти? Те не ме заслужават, както никоя не заслужава теб. Ти си създаден за мен, а аз съм родена за да бъда твоя!"
Той не се нуждаеше от повече насърчения, още по-малко от напътствия. Справяше се идеално и сам. Тогава ме направи своя за първи път. Защото аз исках така. Аз му бях дала това право... Когато един ден се кача на престола децата ми трябваше да бъдат с чиста кръв, без примеси...Това щеше да бъда втората му роля, когато у дойде времето.
Както казах, в началото Азазел беше моето бяло платно, моделирах го по свое желание, без особени усилия, но... Колкото повече растяхме като личности, толкова по трудно ми ставаше да го манипулирам. Трябваше да започнем плана по възкачването ми, облечен в хубавото местоимение за множествено число - ни. Сега, докато все още имах някакъв контрол върху възгордялото се жертвоприношение. Последното двайсе, след като се бяхме сдобили с всичко за убийството на боговете беше съюза му с Дракула. Долното кръвопиещо изчадие... Някак щях да го преглътна за известно време, но така и не се наложи, защото след като хванах близнака си да опрашва богиня, макар разговорите ни, за това как кръвта трябва да остане чиста, бях отвлечена... Колко нелепо, но не и неочаквано. Аз бях слаба, нали? Трябваше сега някой да ме спаси... Или може би, не?
Renesmee- Брой мнения : 51
Join date : 06.04.2014
Глава трета - Ангелът
След обявяването на войната на боговете и принуждаването на Психея да сътрудничи, можеше да се каже, че бях изнервена. Знаех, че ако остана сама за известно време няма да пропуснат възможността да ме отделят от Азазел за по-дълго време. Появата на Ангела не закъсня. Знаех, че той е съществото, което можеше да ме убие, но също така и знаех, че оръжието с което можеше да го направи е във владенията на Хадес. Затова запазих самообладание. Говореше нещо за Луцифер, което беше официалната версия за баща ни. Каза, че искал да се включи във войната на Азазел срещу боговете. Все небивалици, но ми беше интересно какво може наистина да иска този ангел от мен и кой го праща, затова тръгнах с него.
При влизането в имението му усетих мигновено прекъсването на връзката с Азазел и ми стана ясно каква беше работата. Това не ми пречеше да съм ядосана и си го изкарвах много подобаващо на мъжа, който се зовеше Алас. Може и да не ме беше грижа за самия Азазел, но ми беше нужен, а ангела беше прав, без моите наставления войната щеше да свърши бързо, близнака ми беше прекалено импулсивен, много горд, а без мен означаваше, че вече ням и разсъдък. Да, войната щеше да приключи до месец... Поне ангела си призна кой го изпратил. След като камата беше в него значеше, че Хадес му се доверява достатъчно. Ако се стигнеше до загуба от наша страна, която беше почти неизбежна щеше да е хубаво да имам този ангел на своя страна.
Никога не ми е било трудно да бъда невинна, да играя перфектно ролята си на почти беззащитна, но с боен дух. Не използвах нищо от вещерските си сили, нито от демонските, само физическите, които не достига по ред причини. Можех да счупя жалкото им заклинание и да се върна при брат си във всеки един момент в който пожелаех, но нямаше да имам полза от това. Той вече стремглаво ни водеше към гибел. Както беше предположила майка ни. Истинско разочарование. Може би аз бях виновна за развитието на психопатските му "способности", но целта оправдаваше средствата.
Забелязвах, че не ми е необходима дори пълна седмица, за да привлека вниманието на един мъж достатъчно към себе си, че да откликва на неизказаните ми покани. Не ми беше трудно да вляза под кожата на Алас. Той беше истински джентълмен, от изтънчените кавалери, които биха ти отвори вратата. Близостта му бе'е някаква новост за мен, бях привикнала с настроенията на Азазел и това, че Алас се държеше по светлинно различен начин беше... Може би малко приятно, но ме отделяше от целта ми, а тя беше по-важна от всичко. И въпреки това се отдадох на бъдещия си убиец изцяло, позволих му да превземе тялото ми, докато го убеждавах, че вече притежава сърцето ми. На моя близнак това никак нямаше да му се хареса, но по мои изчисление вече беше пътник.
Както всички вече бяха предположили правилно войната приключи скоро. За мое съжаление не бях сигурна дали съм влязла под кожата на Алас достатъчно, че да остана цяла и по възможност жива, но това беше без значение, нали? Защото съдбата ни щеше да се реши от бащата който никога не ни е виждал. И след убийството на една от дъщерите му, това да останем живи ми се струваше все повече като мираж. Стоях в скута на близнака си и прокарвах пръсти по страната му. Не можеше да се отрече, че беше красив мъжки екземпляр, по красив и от самия Алас, към който се бях прикрепила в момента. С близнака ми щяхме да имаме много красиви деца, но когато му дойде времето и ако изобщо това време може да дойде отново.
Азазел... Красив но безвъзвратно луд...
Когато видях камата в ръката на Алас не се изплаших дори за миг, а дори едва сдържах усмивката си, когато забелязах купата с кръвта... Перфектно... Щяха да възвърнат бялото ми платно, по което да рисувам отново, защото, това вече беше станало прекалено черно.
Скоро се събудих във владенията на Хадес. Странно, Алас беше споменал, че не можех да идва тук ако не иска статута му да се промени на демон, но явно ме е излъгал. А аз не трябваше да си го спомням, така че просто трябваше да оставя нещата да висят, докато не му дойде времето. Той отнемаше цялото ми внимание и не можех да се добера до близнака си, не и сама... Явно това ангеле беше решило, че ей така му е позволено да застава между нас. А сега дори нямах полу-божествените си сили. Като вещица не бях слаба, особено като се има на предвид, че изобщо не бях губила паметта си, но моята сила, не можеше да се сравни с тази с която разполагах преди. Можех да имам спомените си, но нямах безсмъртието си. Отдалечих се сякаш на километри от целта си, само с една крачка и изведнъж бях по-далеч, отколкото от когато тръгнах към нея за пръв път.
При влизането в имението му усетих мигновено прекъсването на връзката с Азазел и ми стана ясно каква беше работата. Това не ми пречеше да съм ядосана и си го изкарвах много подобаващо на мъжа, който се зовеше Алас. Може и да не ме беше грижа за самия Азазел, но ми беше нужен, а ангела беше прав, без моите наставления войната щеше да свърши бързо, близнака ми беше прекалено импулсивен, много горд, а без мен означаваше, че вече ням и разсъдък. Да, войната щеше да приключи до месец... Поне ангела си призна кой го изпратил. След като камата беше в него значеше, че Хадес му се доверява достатъчно. Ако се стигнеше до загуба от наша страна, която беше почти неизбежна щеше да е хубаво да имам този ангел на своя страна.
Никога не ми е било трудно да бъда невинна, да играя перфектно ролята си на почти беззащитна, но с боен дух. Не използвах нищо от вещерските си сили, нито от демонските, само физическите, които не достига по ред причини. Можех да счупя жалкото им заклинание и да се върна при брат си във всеки един момент в който пожелаех, но нямаше да имам полза от това. Той вече стремглаво ни водеше към гибел. Както беше предположила майка ни. Истинско разочарование. Може би аз бях виновна за развитието на психопатските му "способности", но целта оправдаваше средствата.
Забелязвах, че не ми е необходима дори пълна седмица, за да привлека вниманието на един мъж достатъчно към себе си, че да откликва на неизказаните ми покани. Не ми беше трудно да вляза под кожата на Алас. Той беше истински джентълмен, от изтънчените кавалери, които биха ти отвори вратата. Близостта му бе'е някаква новост за мен, бях привикнала с настроенията на Азазел и това, че Алас се държеше по светлинно различен начин беше... Може би малко приятно, но ме отделяше от целта ми, а тя беше по-важна от всичко. И въпреки това се отдадох на бъдещия си убиец изцяло, позволих му да превземе тялото ми, докато го убеждавах, че вече притежава сърцето ми. На моя близнак това никак нямаше да му се хареса, но по мои изчисление вече беше пътник.
Както всички вече бяха предположили правилно войната приключи скоро. За мое съжаление не бях сигурна дали съм влязла под кожата на Алас достатъчно, че да остана цяла и по възможност жива, но това беше без значение, нали? Защото съдбата ни щеше да се реши от бащата който никога не ни е виждал. И след убийството на една от дъщерите му, това да останем живи ми се струваше все повече като мираж. Стоях в скута на близнака си и прокарвах пръсти по страната му. Не можеше да се отрече, че беше красив мъжки екземпляр, по красив и от самия Алас, към който се бях прикрепила в момента. С близнака ми щяхме да имаме много красиви деца, но когато му дойде времето и ако изобщо това време може да дойде отново.
Азазел... Красив но безвъзвратно луд...
Когато видях камата в ръката на Алас не се изплаших дори за миг, а дори едва сдържах усмивката си, когато забелязах купата с кръвта... Перфектно... Щяха да възвърнат бялото ми платно, по което да рисувам отново, защото, това вече беше станало прекалено черно.
Скоро се събудих във владенията на Хадес. Странно, Алас беше споменал, че не можех да идва тук ако не иска статута му да се промени на демон, но явно ме е излъгал. А аз не трябваше да си го спомням, така че просто трябваше да оставя нещата да висят, докато не му дойде времето. Той отнемаше цялото ми внимание и не можех да се добера до близнака си, не и сама... Явно това ангеле беше решило, че ей така му е позволено да застава между нас. А сега дори нямах полу-божествените си сили. Като вещица не бях слаба, особено като се има на предвид, че изобщо не бях губила паметта си, но моята сила, не можеше да се сравни с тази с която разполагах преди. Можех да имам спомените си, но нямах безсмъртието си. Отдалечих се сякаш на километри от целта си, само с една крачка и изведнъж бях по-далеч, отколкото от когато тръгнах към нея за пръв път.
Renesmee- Брой мнения : 51
Join date : 06.04.2014
Глава четвърта - Новото платно
От както бяхме под опеката на баща си почти не можех да се виждам с близнака си, което не би било чак такъв недостатък по принцип, ако дъщерята на любовника ми не го превръщаше в мекотело. Не, не просто "добър". Безхарактерен предател. Отхвърляше своята плът и кръв, не ме търсеше оставяйки ме в ръцете на ангел.
Връзката ни още беше запазена, затова се опитвах да го провокирам с кошмари за детството му. Това го подлуди тогава, но сега продължаваше да се рови в гримоари и учеше заклинания, за да може да, забележете - помага на другите. Толкова ми се повръщаше от него в момента, но докато бяхме в този замък не можех да направя нищо повече. По връзката му прехвърлях горещи сцени, когато Алас беше решил, че е в палаво настроение... Отново нищо, нямаше я ревността му, разрушителното поведение. Камата беше успяла да изпълни предназначението си.
Когато реши да се прави на велик магьосник реших да му преотстъпя тази чест. За сега предпочитах да стоя в страни от събитията. Изненадах се когато успя да върне "сестра" ни от където и да я беше запратил. Той беше великия магьосник, а аз нещастното смъртно момиче, без никакви сили. Все още не ги бях освободила, дори отварата за това да беше направена преди векове. Трябваше да съм кротка, докато нещата се уталожат, и все пак да побързам, защото вече не разполагах с вечността.
След нелепата идея за почивка на Бора-Бора аз се нанесох официално в къщата на Алас, а "Кристофър", който аз продължавах да наричам Азазел, зае една от къщите, които бяха притежание на Хадес. В последно време бях забелязала по връзката, която Азазел мислеше за прекъсната, че Евелин доста често отсъства. Явно си имаше някаква работа, ако на някого това му пука. Сега беше моя шанс, крачката от която се нуждаех. Изпих отварата и отключих силата на петте вещици в себе си. Могъществото което притежавах, можех да направя цунами с движение на пръстчето си, ако поискам...
"Азазел" - Повиках го в ума му една вечер, и знаех, че той ме е чул, събуждах в него онази жадна за мъст природа. Името от предишния му живот щеше да го доведе при мен отново, да ме следва. "Азазел... Трябва да си платят за това, което ни причиниха. Те ни разделиха... "
- Ще си платят Лилит... Ще ги накарам да го направят. - Произнесе той на глас, но връзката ни беше толкова силна и толкова наситена с енергия, че можех дори да го наблюдавам, макар да е на километри разстояние от мен.
"Знаеш какво трябва да направиш, любов моя... Направи го за мен." - Не ми трябваха повече думи. Моята прекрасна кукла на конци, която аз трябваше просто да заведа до мястото на което ми трябва, а в случая... Трябваха ни съставки за заклинание.
Връзката ни още беше запазена, затова се опитвах да го провокирам с кошмари за детството му. Това го подлуди тогава, но сега продължаваше да се рови в гримоари и учеше заклинания, за да може да, забележете - помага на другите. Толкова ми се повръщаше от него в момента, но докато бяхме в този замък не можех да направя нищо повече. По връзката му прехвърлях горещи сцени, когато Алас беше решил, че е в палаво настроение... Отново нищо, нямаше я ревността му, разрушителното поведение. Камата беше успяла да изпълни предназначението си.
Когато реши да се прави на велик магьосник реших да му преотстъпя тази чест. За сега предпочитах да стоя в страни от събитията. Изненадах се когато успя да върне "сестра" ни от където и да я беше запратил. Той беше великия магьосник, а аз нещастното смъртно момиче, без никакви сили. Все още не ги бях освободила, дори отварата за това да беше направена преди векове. Трябваше да съм кротка, докато нещата се уталожат, и все пак да побързам, защото вече не разполагах с вечността.
След нелепата идея за почивка на Бора-Бора аз се нанесох официално в къщата на Алас, а "Кристофър", който аз продължавах да наричам Азазел, зае една от къщите, които бяха притежание на Хадес. В последно време бях забелязала по връзката, която Азазел мислеше за прекъсната, че Евелин доста често отсъства. Явно си имаше някаква работа, ако на някого това му пука. Сега беше моя шанс, крачката от която се нуждаех. Изпих отварата и отключих силата на петте вещици в себе си. Могъществото което притежавах, можех да направя цунами с движение на пръстчето си, ако поискам...
"Азазел" - Повиках го в ума му една вечер, и знаех, че той ме е чул, събуждах в него онази жадна за мъст природа. Името от предишния му живот щеше да го доведе при мен отново, да ме следва. "Азазел... Трябва да си платят за това, което ни причиниха. Те ни разделиха... "
- Ще си платят Лилит... Ще ги накарам да го направят. - Произнесе той на глас, но връзката ни беше толкова силна и толкова наситена с енергия, че можех дори да го наблюдавам, макар да е на километри разстояние от мен.
"Знаеш какво трябва да направиш, любов моя... Направи го за мен." - Не ми трябваха повече думи. Моята прекрасна кукла на конци, която аз трябваше просто да заведа до мястото на което ми трябва, а в случая... Трябваха ни съставки за заклинание.
Renesmee- Брой мнения : 51
Join date : 06.04.2014
Глава пета - Наследникът
Преди, когато икора не беше просто мит за кръвта ми, Азазел искаше своя наследник. Тогава нямаше начин това да се случи, не можех да го позволя. Не и преди края на войната, не и преди да изпълним това за което бяхме родени. Първо целия свят трябваше да ми се поклони, да знам, че няма да има заплаха за детето ми. Това щеше да се случи много скоро. Затова и вече бях убедила Алас, че искам дете. Той нямаше как да ми откаже, обичаше ме, бях се погрижила за това, а и сега бях просто смъртна, която според него не разполагаше с никакви сили. Знаех как да ги скрия, а Азазел беше оръжието в ръцете ми, от което имах нужда.
"Съпруга" ми ме остави една нощ и замина за да свърши услуга на своя приятел. Беше много подходящо време, а моя близнак беше събрал всичко необходимо.
"Азазел... Трябва да дойдеш при мен." - Знаех, че Ева спеше до него в момент, но той много умело се измъкна от прегръдките й. - "Вземи съставките."
Докато от събираше всичко необходимо от скриващата в мазето аз се подготвих за него, заклинанието, церемониалната роба, пентаграма. Брат ми се появи на вратата полугол, може би трябваше да му кажа, да се облече, понякога забравях, че изпълнява заповедите ми прекалено директно.
- Дай ми съставките за магията. - Поех от него сака и започнах да вадя всичко необходимо от него. Нямаше да ни трябва котел за това. Подредих нещата в средата на пентаграма и коленичихме един срещу друг. - Подай ми ръката си.
Направих разрез по ръката му с меча, който беше негово притежание преди да ни отнемат божествеността, този който би могъл да ни убие в ръцете на ангел. Подадох му го и той направи същия разрез на моята ръка, допряхме раните и еднаквата ни кръв се смеси. Започнах да произнасям заклинанието, а той се включи мигновено. Порязах палеца си на острието на меча, който все още лежеше между нас. Поднесох го към устните му където да оставя част от себе си, огледално на мен той извършваше същите действия.
Приближих се към него и устните ни се сляха в изпепеляваща целувка. Вярвах в това, че всички мъже са просто марионетки, но това да целувам точно неговите устни напоени с нашата кръв... Чувството беше взривяващо. Телата ни се заплитаха, моето остана покрито с церемониалната роба, а той вече беше гол и готов да посее в тялото ми детето, което щеше да е по-силно и от двама ни, както и от всеки един бог, живял някога, след като му даря живота в божествената си форма.
Беше ритуал, затова приключи бързо, знаех на какво е способен по принцип и можеше да се каже, че след всичко, което някога ме беше карал да чувствам, това ми беше недостатъчно. Отдръпнах се от него и му подадох ръката си, за да се изправи. Огъня който лумна по чертите на пентаграма очертавайки го, се потушиха сами. Докоснах устните му със своите за последно.
- Трябва да си почивам, любов моя. Моля те, почисти тук, така че да няма следи и се върни в леглото при Евелин. - Пръстите ми минаха през косата му, нежно. - Почисти и себе си, погрижи се за раните си...
Не трябваше да оставям следи след себе си. Стараех се ако някога новата по-добра негова версия се събуди да възвърна контрола си над тялото му и да го убедя, че всичко е сън. Това нямаше да се случи, ако нещо с тялото му не е наред... Оттеглих се в леглото си и се отпуснах на него проверявайки го какво точно прави. Изкъпа се и се погрижи за себе си тук, което беше по удачния вариант, а след това напусна къщата. Когато се прибра в своята завари Евелин в хола изглеждаше притеснена.
- Крис? Къде беше?
"Кажи й, че не си могъл да спиш и си излязъл да се разходиш"
- Не можах да заспя и излязох на разходка. - "Сега си изморен и искаш да си легнеш, целуни я и иди в спалнята." - Вече съм достатъчно изморен, ще си легна... - Приближаване, целувка по устните и я подмина, за да стигне спалнята, легна на леглото.
"А сега заспивай, мой тъмни принце."
Седмица по-късно бяхме поканили Азазел и Ева на вечеря. Алас ги посрещна на вратата и ги покани да седнат направо на масата. Той беше приготвил вечерята, аз не бях домакиня.
- Скъпи - Обърнах се към ангела в стаята. - Защо ти не им кажеш новината, за която ги поканихме на вечеря?
- Наистина? Благодаря. - Той целуна бузата ми и се обърна към двамата ни събеседници. - Ние с Ренесме... Ще ставаме родители. Тя е бременна! - Знаех, че изражението на Евелин щеше да е безценно, но очите ми не се отделяха от тези на брат ми, който дори не помнеше, че това което растеше в мен, всъщност е негово дело.
- Все още е рано за медицината, но аз чувствам, че ще бъде момиче... - Майка ми щеше да бъде щастлива...
"Съпруга" ми ме остави една нощ и замина за да свърши услуга на своя приятел. Беше много подходящо време, а моя близнак беше събрал всичко необходимо.
"Азазел... Трябва да дойдеш при мен." - Знаех, че Ева спеше до него в момент, но той много умело се измъкна от прегръдките й. - "Вземи съставките."
Докато от събираше всичко необходимо от скриващата в мазето аз се подготвих за него, заклинанието, церемониалната роба, пентаграма. Брат ми се появи на вратата полугол, може би трябваше да му кажа, да се облече, понякога забравях, че изпълнява заповедите ми прекалено директно.
- Дай ми съставките за магията. - Поех от него сака и започнах да вадя всичко необходимо от него. Нямаше да ни трябва котел за това. Подредих нещата в средата на пентаграма и коленичихме един срещу друг. - Подай ми ръката си.
Направих разрез по ръката му с меча, който беше негово притежание преди да ни отнемат божествеността, този който би могъл да ни убие в ръцете на ангел. Подадох му го и той направи същия разрез на моята ръка, допряхме раните и еднаквата ни кръв се смеси. Започнах да произнасям заклинанието, а той се включи мигновено. Порязах палеца си на острието на меча, който все още лежеше между нас. Поднесох го към устните му където да оставя част от себе си, огледално на мен той извършваше същите действия.
Приближих се към него и устните ни се сляха в изпепеляваща целувка. Вярвах в това, че всички мъже са просто марионетки, но това да целувам точно неговите устни напоени с нашата кръв... Чувството беше взривяващо. Телата ни се заплитаха, моето остана покрито с церемониалната роба, а той вече беше гол и готов да посее в тялото ми детето, което щеше да е по-силно и от двама ни, както и от всеки един бог, живял някога, след като му даря живота в божествената си форма.
Беше ритуал, затова приключи бързо, знаех на какво е способен по принцип и можеше да се каже, че след всичко, което някога ме беше карал да чувствам, това ми беше недостатъчно. Отдръпнах се от него и му подадох ръката си, за да се изправи. Огъня който лумна по чертите на пентаграма очертавайки го, се потушиха сами. Докоснах устните му със своите за последно.
- Трябва да си почивам, любов моя. Моля те, почисти тук, така че да няма следи и се върни в леглото при Евелин. - Пръстите ми минаха през косата му, нежно. - Почисти и себе си, погрижи се за раните си...
Не трябваше да оставям следи след себе си. Стараех се ако някога новата по-добра негова версия се събуди да възвърна контрола си над тялото му и да го убедя, че всичко е сън. Това нямаше да се случи, ако нещо с тялото му не е наред... Оттеглих се в леглото си и се отпуснах на него проверявайки го какво точно прави. Изкъпа се и се погрижи за себе си тук, което беше по удачния вариант, а след това напусна къщата. Когато се прибра в своята завари Евелин в хола изглеждаше притеснена.
- Крис? Къде беше?
"Кажи й, че не си могъл да спиш и си излязъл да се разходиш"
- Не можах да заспя и излязох на разходка. - "Сега си изморен и искаш да си легнеш, целуни я и иди в спалнята." - Вече съм достатъчно изморен, ще си легна... - Приближаване, целувка по устните и я подмина, за да стигне спалнята, легна на леглото.
"А сега заспивай, мой тъмни принце."
Седмица по-късно бяхме поканили Азазел и Ева на вечеря. Алас ги посрещна на вратата и ги покани да седнат направо на масата. Той беше приготвил вечерята, аз не бях домакиня.
- Скъпи - Обърнах се към ангела в стаята. - Защо ти не им кажеш новината, за която ги поканихме на вечеря?
- Наистина? Благодаря. - Той целуна бузата ми и се обърна към двамата ни събеседници. - Ние с Ренесме... Ще ставаме родители. Тя е бременна! - Знаех, че изражението на Евелин щеше да е безценно, но очите ми не се отделяха от тези на брат ми, който дори не помнеше, че това което растеше в мен, всъщност е негово дело.
- Все още е рано за медицината, но аз чувствам, че ще бъде момиче... - Майка ми щеше да бъде щастлива...
|
|
|
» Chriatopher's house
» blq
» Flood bitchez
» Beach Bar Bora Bora
» Phobos' bedroom
» Спалнята на Фобос и Бела
» Спалнята на Алас и Евелин
» Стаята на Кристофър и Ренесме