Спалнята на Евелин

За щастие стигнахме невредими до стаите си. Той беше доста пластичен, особено когато се налагаше да отваря разни неща с мен на гърба си. Шмугнах се в банята бързо, след като той ме остави и хвърлих мръсните дрехи на пода.
Действително беше доста трудно да премахна цялото брашно и други продукти за бисквити от косата си, но някак си съумях да го направя. Не се бавех много, защото знаех, че той също е доста бърз с душовете и съвсем скоро щеше да цъфне. Излязох от душа и притичах до стаята си, подсушавайки се през това време с хавлията. Тъкмо навличах розовата си нощничка, когато той почука. Тъкмо на време. Имах идея вече за филма, който щяхме да гледаме, така че го подканих да влиза, докато търсех правилния филм. Беше достатъчно топло, за да си позволя да оставя косата си да съхне сама. След като пуснах филма скочих в леглото си и погледнах към вратата, откъдето идваше той.
- Бързо, бързо. Тъкмо го пуснах. - казах с усмивка и завих краката си, придърпвайки купата с бисквити в скута си. Той се настани до мен и аз се облегнах на рамото му.
- Този филм има много добра поука. Искам да гледаш и после ще го обсъдим, окей ? - предложих, усмихвайки се и пъхнах една бисквита в устата му.

Влязох и бързо се настаних на дивана свивайки краката си в коленете, като единия оставих нагоре а другия отпуснах така, че да има къде да подпра ръката си, а другата да ми е свободна, за да си взимам от бисквитките. Ева се грижеше и за това устата ми да не остава празна, сякаш ако нямах нищо вътре нямаше да спирам да говоря, а аз имах този лош навик.
Филма беше интересен, човечето с голямата лилава глава беше лошо, защото така го бяха научили, а когато трябваше да спаси хората просто го направи. Да имаше поука от филма, може би с него Ева искаше да ми каже, че мога да стана добър само защото тя ме учеше да бъда такъв.
- Интересно ми е... - Започнах, когато на екрана започнаха да вървят буквите. - Ако любовта прави хората... или извънземните, добри. Не е ли можело просто да се влюбя и да стана добър, защо съм наранявал толкова хората?
Може би това не беше правилния въпрос който трябваше да задам в случая. Всъщност... Аз дори не знаех какво е любовта. Изпитвах някой от чувствата на сестра си, но те бяха прекалено странни за мен. Много чувства към друг мъж който беше и баща на най - добрата ми приятелка.
- Ева... Ти влюбвала ли си се преди?

Обичах този филм и смятах, че би бил добър пример за него. Така и стана. Той все пак разбра поуката, което ме накара да се усмихна. Реагираше доста бързо, не можех да отрека, че ума му се открояваше. Но сега беше време за въпроси и отговори.
- Ти си бил отгледан по различен начин, скъпи. Те не са те обучавали на никаква любов. Нито на състрадание. Нито на забавление. На нищо човешко. Защото са искали да те използват като оръжие. Затова, скъпи, предпочитам сега да те науча да живееш, без да се докосваш до лошите страни. - отвърнах, вземайки една от последните бисквитки и свих рамене. - Отдава ти се да бъдеш добър. Просто трябва да помниш, че всеки живот е ценен. Дори враговете ни си имат семейства, деца и близки. - звучах като будистки монах, но наистина вярвах в своите идеи и убеждения.
- Да, няколко пъти.. все пак аз съм на тази земя от много дълго време... За нещастие никога не получих своята ''любов до края на вечността''. Но не съжалявам, дори после да страдах. Любовта е нещо красиво, дава ти причина да се будиш 5 минути по- рано и да виждаш света в пълната му гама от цветове. Окрилява те.. Заслужава си.

Евелин говореше така пленително за това чувство, че и на мен ми се прииска да го изпитам, да разбера какво е да си влюбен, не само някакви мисли и спомени и фантазии и... каквото още там ми изпращаше сестра ми. Исках да го усетя във себе си, да идва от мен, да е насочено към някого.. Някого като Ева...
- Да, мисля, че знам какво е да си влюбен. - Започнах да кимам убедително, докато гледах към приятелката си, което пък явно не разбра какво имам предвид, поне така ми се стори. - Имам предвид, знам теоретично, нали постоянно получавам сигнали от Неси, всичките тези чувства, които се вливат в тялото ми. Топлината, желанието... - Май беше време да спра. Усмихнах се притеснено и сведох глава почесвайки се зад врата. Не беше много късно, но деня беше дълъг. Може би трябваше да я оставя да си почине от мен. Не исках да я притеснявам допълнително. Тя правеше достатъчно неща за мен. Изведнъж се бях притеснил от това какво може да ми каже, защото истината беше, че теорията не е като да го изпитваш сам, нали за това е теория.
- Може би, не е това, може и да се бъркам. - Надявах се да разбера обаче. Наистина много силно се надявах да разбера, исках да се влюбя.

Не очаквах такъв отговор, все пак той бе тук от две седмици. Но пък може би познанията му идваха от сестра му и .. ъгх, баща ми. Все още ми се повдигаше като го изричах. Беше просто твърде извратено по всички параграфи.
- Защо не ми споделиш? Разкажи ми какво мислиш, че знаеш, как те кара да се чувстваш, харесва ли ти, към кой са чувствата ти? - подтикнах го да говори, вземайки си една от последните бисквити. Значи.. трябваше да си извадя едно свидетелство по психология. Много ме биваше просто, чак сама се изумявах.
Облегнах се назад в мекото си легло и се завих по- добре, докато все още го наблюдавах, чакайки отговора му. Тези дни много ми се спеше, постоянно. Все по трудно ми бе да ставам в нормалните часове на деня.

Беше малко трудно да и обясня, а и не исках да ѝ казвам, че съм влюбен в нея или нещо такова, защото не бях сигурен, какво е това което изпитвам. Единствените хора, които познавах бяха тя баща ѝ и сестра ми, както и моя баща, който явно не е много привързан към мен.
- Ам, както казах не съм сигурен. Мисля си че има нещо общо с мозъка. Когато винаги мислиш за нея, когато се радваш да виждаш усмивката ѝ и си още по щастлив, когато тя е отправена към теб, когато ти си виновен, за нейната радост. Когато първата ти мисъл когато се събудиш е за нея, а вечер преди да заспиш се чудиш дали ще я видиш на следващия ден, а сърцето ти бие толкова силно, че гу чуваш сякаш е в главата ти. Можеш да ѝ споделиш всичко - мислите си, желанията си, какво не обичаш да ядеш или коя е любимата ти напитка, а когато вкусовете ти съвпадат с нейните да се радваш, че имате общи неща. - Прехапах устните си и най - накрая погледнах към Ева, защото до сега избягвах да го правя. - А когато я погледнеш и сякаш нищо друго няма значение, сякаш тя е единственото нещо около, което се върти целия ти свят.
Замълчах... Секунда, две... След това от гласните ми струни се изплъзна нервен смях. Облизах устните си и погледнах към чинийката с бисквитките. Протегнах се и взех последната останала, като я разчупих на две. Разбира се ената част беше по - голяма от другата затова ѝ подадох нея. Радвах се, че и харесваше това, което бяхме направили заедно.

Е, ами доста добре го беше описал. Дори и аз не се сещах за такива изрази, но това, от което се опасявах бе, че всичко това е към мен, което много щеше да усложни нещата. Да не говорим за баща ми и истеричните му изблици относно хората, които се влюбват в мен. Току виж погубил брата на жена си само защото си пада по мен.
- Да, горе долу е това. Но има много видове любов. Любов между братя и сестри, между родител и дете, приятелска любов, както и такава между мъж и жена. Като пример за последната бих ти дала баща ми и сестра ти, въпреки че все още ми звучи странно. - засмях се леко, опитвайки се да избегна неудобния момент и прехапах устна.
- Може би е по- добре да заспиваме вече. Деня беше дълъг. Утре ще посетим библиотеката. - предложих, повдигайки вежди и загасих телевизора от дистанционното.

Вероятно беше права. Със сестра му бяха свързани и я обичаше, но не беше така, както описа. Това беше различно. Обичта и любовта имаха някакво разграничение, поне според Кристофър. Така си мислеше. Не, че много го биваше в разсъжденията. Беше се научил да разбира, кога трябваше да си тръгне, а сега беше такъв момент.
- Добре, отивам си. - Широка усмивка от негова страна. Застилка и силна прегръдка. Трудно изправяне от мекото легло след това, но успешно стигане до вратата. - Лека нощ и сладки сънища.
Побърза да я остави на спокойствие и да отиде и той да си легне защото утрешния ден щеше да е доста дълъг. Изми си зъбите, както Ева му беше показала. Задължително преди да си легне и след като стане. Изпълняваше всичко стриктно. Съблече дрехите си и се пъхна под завивките само по бельо, защото в стаята му беше много горещо. Дори понякога не използваше чаршафа, който да покрие тялото му. Затвори очите си и попадна в черната дупка, на съня си. За щастие този път не сънуваше сестра си и бащата на Ева. Много често когато заспеше и преградата между неговия мозък и този на Неси падаше напълно и виждаше сцени, които никога нямаше да забрави, за негово съжаление.
Сега обаче също не беше... сам. Усещаше чуждото присъствие, беше страшно, знаеше, че ще се случи нещо и за жалост не се бъркаше. Навсякъде около него започнаха да се разпалват факли. Погледна до себе си и видя малко момиченце. Не знаеше от къде беше толкова сигурен, че това е сестра му - вътрешно чувство. Около тях имаше много жени протегнали към тях ръцете си с дългите си кокалести пръсти. Всичко до една бяха с бели очи и говорена на някакъв странен език. Огъня от факлите започваше да потрепва, а от тях се отделяха топки и летяха към него и сестра му. Всеки път огнената тока срещаше неговото тяло или това на Неси, но без значение, кой от двамата улучеха болката беше еднакво силна. Писъци раздираха иначе черната стая, докато билката от изгарянето не го извади от тази Ад.
Когато отвори очите си се намери в седнало положение на леглото. Целия беше мокър сякаш е излязъл от банята, но имаше усещането, че цялото тяло го боли. По сигналите от сестра си, разбираше, че тя е сънувала същия сън, но Аляс беше с нея. Тя щеше да се оправи.
Крис се изправи и отиде до огледалото за да огледа тялото си, нямаше нищо по него, рани или следи от огнените топки. Страха обаче не го пускаше. Горещите вълни продължаваха да го заливат, а чувството, че някой го наблюдава от тъмните ъгли... Оглеждаше се, беше го страх.
Избяга от стаята си, като остави вратата отворена и се залепи за тези на Евелин, като започна с настоятелно чукане по дървото, докато се оглеждаше навсякъде. Коридорите бяха много дълги, тъмни и определено прекалено зловещи.

След една последна прегръдка Крис напусна стаята ми и ме остави сама с тишината. Наистина се надявах тази му фаза да отмине. Може би ако го запознаех и с други същества от женски пол щеше всичко да е наред. Той просто.. познава само мен. Аз му показвах как да живее отново, нормално беше да се заблуди.
Оставих тревогите за утре и след последно посещение в банята за миене на зъби се мушнах под завивките и се отдадох на съня, надявайки се да не се събуждам до сутринта. Пуснах тиха мелодия на пиано просто защото не бях свикнала да спя на тихо място. Лондон беше доста шумен по всяко време на денонощието и смъртоносната тишина в подземното царство ме потискаше.
Нервното чукане на вратата ми изкара ангелите буквално. Скочих от леглото и след няколко катастрофи с различни мебели из стаята и няколко призива към майката на дивана и масата отворих вратата, накуцуквайки.
- А.. Крис. Какво има, какво ти се е случило? - повереникът пред вратата ми изглеждаше крайно стресиран и разтревожен. Приближих се и сложих ръце на лицето му, докато го оглеждах за някакви видими рани, след което го прегърнах. - Всичко е наред. Кажи ми?

По принцип не би го направил. Близостта на Ева за него беше като благословия, но точно сега, не искаше да стои отвън, чувстваше се прекалено уязвим. Ако беше малка порцеланова кукла, нямаше да е толкова чуплив. Сега беше човек заобиколен от безсмъртни същества, от които доста искаха смъртта му. Затова и отблъсна Евелин много внимателно, като заедно влезе в стаята ѝ и я издърпа вътре. Затвори врата и я заключи. Сърцето му щеше да се пръсне, и усещаше напрежението в цялото му тяло, сякаш щеше да пръсне очните му ябълки.
- Там има нещо... Нещо ме следи, усещам го. Нещо тъмно и... - Не можеше да го обясни, просто го усещаше. - Още от съня и после в стаята ми, и нали знаеш когато някой те гледа как го усещаш и те побиват тръпки...
Изведнъж осъзна колко нелепо изглеждаше... Да дойде при нея вечерта, да я събуди и да ѝ обяснява колко е изплашен. Той беше мъжа, а се държеше като момиче.
- Аз, извинявай, че те събудих, просто, извинявай, не трябваше да те притеснявам...

Не биваше да се притеснява толкова, но от друга страна много същества искаха смъртта му. Никога не знаехме дали някой е тук или не. Могат да проникнат под много форми. И най- големия ми страх беше да се появи Фобос. Не бях толкова силна да се меря с него и да спася Крис от него.
Огледах се и хванах ръцете на Крис в своите.
- С право би трябвало да се страхуваш - има много хора, които искат да ти причинят много лоши неща. Но съм сигурна, че сега няма нищо. Не усещам никой непознат, така че можеш да се успокоиш. Дишай. - заговорих с успокояващ тон и стиснах ръцете му леко. Светнах лампата, за да не се страхува от тъмното. Придърпах го да седнем на близкия диван, който до преди малко ругаех.
- Какво стана точно? Обясни ми.

Двамата заехме местата си на дивана, като потисках желанието си да се огледам още веднъж, поне сега беше по светло.
- Сънувах един сън... Там имаше много лоши жени, които замерваха мен и Неси със огнени топки и повтаряха "Caedo Deus". Болеше адски много. се си спомням някога да съм изпитвал такава жестока болка. Затова се събудих и онова усещане, че те наблюдават, сякаш продължаваха да бъдат там, но не виждах нищо...
Думите обаче продължаваха да кънтят в главата ми. Бяха ми странно познати, главата започна да ме боли с такава сила, че ми се искаше да викам. Някъде дълбоко прозвуча и гласа на Неси. Молеше ме да го спра, да спра всичко това, но не можех, концентрентрирах се във думите, докато не изплуваха в съзнанието ми отново. И всичко свърши... Разбирах ги, знаех, какво значат.
- Те искаха да убием боговете... Затова ни измъчваха. Искаха двамата със сестра ми да убием боговете...
Шока от разкритието ми се четеше по лицето ми, усещах изпънатата кожа, а сякаш като огледало виждах скованото лице на Ева. Този сън, значеше ли, че започвам да спомням, значеше ли, че отново ще стана зъл и ще искам да убия всички?
- Може ли... Може ли да остана при теб?

Това никак не беше добре. Ако боговете разберяха, че той и сестра му започват да си връщат спомените щяха да сложат край на живота му, а тъкмо потръгна в добра посока. Щеше да бъде ужасна картина.
Преплетох пръсти и ги отпуснах в скута си, хапейки устната си, докато се опитвах да измисля рационален начин да се справя със ситуацията.
- Виж, скъпи. Аз съм твоя ангел.. е, полу-ангел, но въпроса е че се опитвам да ти помогна. И ако ти не споделяш с мен всяка твоя мисъл няма да можем да се справим с това. Очевидно спомените се връщат бавно, но за да се справим с гнева и всички ужасни спомени трябва да ми споделяш, нали? Светът не е лош, ние го гледаме с различни очи. А ти си добър, нали? Никой не може да те накара да бъдеш такъв, какъвто не си. Радвам се, че дойде при мен. - усмихнах се плахо, след което въздъхнах.
- Разбира се, че може. Леглото ми е и твое винаги, когато имаш такива кошмари. Ще ги победим с доброта и гушкане. - окуражих го, след което се изправих и отидох в леглото, потупвайки мястото до себе си. - Хайде, всичко е наред.

Не разбрах в началото за какво говореше, защото бях изплашен, не бях ядосан, но явно точно там беше ключа, не трябваше да се ядосвам. Бил съм лош преди. Затова Ева се страхуваше и се опитваше да ме държи спокоен. Дали се страхуваше от мен, че мога да превъртя и да поискам да я убия? Не мислех, че съм способен на това, но не бях сигурен, бях убил сестра си...
- Благодаря... - Легнах до нея на леглото, като се опитвах да спазвам някаква дистанция. Бях се обърнал настрани, за да мога да я гледам. Тя беше красива. Сега разбирах какво значеше израза "Красива като ангел" на който бях попаднал в една книга. Това беше примера.
- Не съм ядосан или гневен. Просто ме беше страх, не знаех дали това е спомен или просто лош сън, докато не се сетих какво означават думите. - Въздъхнах дълбоко и се насилих да се усмихна. Трябваше да я попитам, беше ми отговаряла преди, но сега нещата стояха малко по различно... - Евелин...
Спря за момент, за да я изакам да кимне и да ми даде знак да говоря.
- Страхуваш ли се, че в един момент мога да си върна спомените и да те нараня, че старото ми аз ще вземе власт над това което създаде...?

Това беше труден въпрос. Не от това се страхувах толкова, колкото от факта, че всичко щеше да пропадне. Един ценен живот щеше да бъде загубен. Все пак държах на него.
- Не се страхувам, че ще ме нараниш. Това е жертва, която се съгласих да преглътна още когато баща ми ме причисли към теб. Страх ме е, че ще пропилееш шанса си да живееш пълноценно. Да видиш всички красиви места и да усетиш всички красиви емоции.. да се влюбиш, да ти разбият сърцето, да се ожениш, да имаш дете, да обиколиш света, да ядеш всички видове сладолед.. Не си имал този шанс преди и моята най- важна задача е да те науча да цениш човешкия живот. Да те науча да бъдеш добър и състрадателен. Ако.. ако се върнеш към старото си аз .. аз няма да мога да те спася и от това ме е страх. - признах му, хапейки устната си и играейки си с един кичур от косата си, лежейки успоредно срещу него. Накрая се усмихнах вяло и свих рамене.

И аз исках да обиколя света и да опитам всички видове сладолед... Исках да направя всичко с нея, тя да ми покаже всички онези неща, които каза.
След като легнахме умората отново ме налегна, а и вече се бях успокоил, затова тялото ми започваше да се отпуска а очите ми да се затварят малко по малко.
- Обещавам ти, че дори да върна старото си аз, никога не бих те наранил... - Нали не можеше да нараниш жената, която обичаш, а вече бях сигурен в чувствата си, тя ми беше казала, че това което изпитвам към нея е любов.
Интервала между отварянето на очите ми ставаше все по голям. Дишанрто ми се забавяше, а сърцето ми беше нормализирало ритъма си. Бях спокоен и можех да се отдам на съня.
- Знаеш, че говорех за теб, нали? - Беше последното, което промърмори преди да се отпусне напълно.

- Хайде Кристофър, ставай. Минава десет часа. - извиках, тропайки на вратата му. От две седмици всеки ден ровехме в проклетата библиотека и на мен започна да ми доскучава, но той откриваше все повече и повече за себе си в тези гримоари. За щастие спазваше съветите ми и ме питаше за всяко нещо, помагах му да усвои магията си отново, но само за да я използва за добро.
Радвах се за него, беше успял да постигне поне малко - беше сложил някаква преграда между неговия ум и този на Неси, така че вече не виждаше това, което тя преживява. Връзка между тях все още имаше, но беше по- слаба, което го устройваше.
Очевидно обаче днес се беше успал.
- Крис, готов ли си? - попитах, открехвайки вратата и подадох главата си от там, за да проверя дали е там изобщо или отново е отишъл преди мен.

Тъкмо бях излязъл от банята. Отговора, на това защо съм се къпал по никое време... Ами малко експериментирах с едно заклинание и то малко ме овъгли целия, та за да не ходя черен ми се наложи да мина през банята. Затова и седях в средата на спалнята си по хавлия, която не беше кой знае колко добре завързана и със затворени очи повтарях заклинанието, което трябваше да направи огнена топка между ръцете ми. Дори не бях чул, че Ева блъска по вратата ми, докато не отвори и не чух гласа ѝ. Стреснах се, като изгубих контрол над малкото огнено топче между дланите и и то полетя към нея.
- Внимавай! - Опитах се да я предупредя и направих непремерена крачка към нея, заради което хавлията се свлече по краката ми оставайки на купчина върху мекия килим. Поне не овъглих Ева. Отдъхнах си. Можеше да го сметне за опит за убийство.
- Извинявай, не чух, че си отвън... - Осъзнах, че нямам и нищо по тялото си, затова се върнах две крачки назад, така и така ме беше видяла отпред, нямаше смисъл да и предоставям гледка и отзад. Наведох се да вдигна хавлията и отново я завързах около кръста си, но просто не ми се получаваше това със стегнатото. - Извинявай...
Погледнах към очите ѝ и по устните ми се плъзна лека виновно-невинна усмивка...

Е.. това беше неочаквано. В момента, в който чух гласа му залегнах и затворих вратата пред себе си, само за да чуя как горящата топка се блъсна във вратата. Добре, че мебелите на Хадес не бяха от най- лесно запалимите. Отворих отново след няколко минути и се огледах съвсем страхливо.
- Безопасно ли е вече? - попитах плахо, поглеждайки към него и в следващия миг отново скрих лицето си зад вратата, просто защото гледката този път не бе огнено кълбо, а Крис.. гол както майка му го е родила. Трябваха ми няколко секунди, за да изкарам образа му от мислите си и впечатлението от това, което той притежаваше. Подсмихнах се тайно и подпрях чело на вратата докато той се покрие с нещо. Когато в крайна сметка го направи влязох и затворих вратата зад себе си, облягайки се на нея като внимавах да не е на изгорялата й част.
- Искам ли да питам? - попитах, поглеждайки го като строга учителка, но в крайна сметка се засмях, скръствайки ръце пред гърдите си и кимнах с глава.
- Бягай да се обличаш и да отиваме в библиотеката.

Хванах хавлията за да не се изплъзне отново и побързах да отида до гардероба. Отворих го и се скрих зад едната му врата.
- Не беше нарочно, просто се опитвах да подобря контрола си над магията си. Първия път го изпуснах и малко се опуших, та трябваше да се изкъпя и реших че няма смисъл да цапам още един кат дрехи, затова останах с хавлията... Наистина не чух че си отвън. - Докато говорех вече се бях облякъл затова излязох от скривалището си, но още ме беше срам, че ме видя гол, знаех че имаме различна физика и аз имам неща които тя няма и обратното.
- Обещавам, че ще съм много послушен и ще бъдеш в безопасност. - Почесох се зад врата избягвайки погледа й и тръгнах напред, надявайки се да не ни се нялага прекалена близост. Поне докато не забрави какво е видяла.

Е, поне вече беше облечен... Ева все още виждаше детайлите на голото му тяло, макар да бе покрито с някакви си дрехи. Но това беше маловажно. Двамата тръгнаха към библиотеката в неловка тишина. Нямаха какво да си кажат след тази ситуация, но чернокосата красавица реши да прекъсне това мълчание с нещо разсейващо.
- Важното е, че се упражняваш и имаш напредък. - поздравих го, хвърляйки му бегъл поглед, но скоро отново се загледах в обувките си и в краищата на зеленикавата рокля.
- Имаш ли някаква цел за днес? Какво точно търсим? - попитах любопитно след още няколко метра, докато слизахме вече по стълбите към голямата библиотека. Бях изненадана от богатството й. Имаше всякакви жанрове, дори такива, които са изчезнали от лицето на света дори. С удоволствие четях нещо на удобното диванче, докато той ровеше из гримоарите.

Christopher* написа:Ерос не можа да се приближи до мен и да ми навреди по какъвто и да е начин. Ева действаше по бързо от моите реакции. Докато се усетя вече се намирахме в стаята ми. Усетих ръцете ѝ около себе си и... Моите намериха пътя си около кръста ѝ притискайки я към тялото ми.
- Аз наистина опитах... Опитах да се извиня. - Опрях челото си на рамото ѝ и вдишах дълбоко от аромата на косата ѝ. Този аромат на слънце и цветята от градината и... Толкова Ева.
- Ерос наистина ли щеше да ме убие? Нали той е гласивал за това да ме оставят жив, защо сега ме мрази толкова много? - Не разбирах, исках да се върна. Ако можех да го направя. Само ако можех сам да отида на земята. Сега избягахме като страхливци и не се изправихме пред тях... Нямаше да приема отказ щях да се защитавам и може би... Щеше да стаане по зле, май...

Не, никакво излизане отново. Не и в следващите няколко дни. Прехапах устна, докато той говореше и бавно се отдръпнах от него, за да мога да срещна погледа му.
- Крис.. ти уби най- добрата му приятелка, наранил си жена му по много лош начин и уби нероденият му племенник. Да, той наистина искаше да те убие, но е гласувал в твоя полза само заради жена си. Психея те е защитила просто защото е искала да имаш втори шанс за живот, но това не значи, че те искат около себе си. Съжалявам. Не мисля, че в близките няколко години ще пожелаят да те видят и ти трябва да приемеш факта и да не се измъчваш, защото.. не можем да върнем миналото. Но можем да избираме как да живеем бъдещето, а ти .. ти имаш какво да направиш, за да помогнеш на останалите. Виждам го в очите ти. В теб има много добро и аз ще съм до теб до когато имаш нужда от мен, за да те напътствам и помагам.- това беше реч която той имаше нужда да чуе, за да осъзнае реалността. Нищо нямаше да се промени с една торта.. но ако върне Бела. Тогава може би щяха да го приемат по някакъв начин. Това беше единственият ни коз, но без помощта или поне магията на Ренесме нямаше как да стане.

Стиснах зъбите си. Може би за пръв път изпитвах това чувство, което в момента ме разяждаше. Не можех да го определя. Беше толкова странно да го държа в себе си, но не можех да го обясня.
- Иска ми се просто да ме бяха убили. Щяха да си спестят толкова много главоболия. - Не можех да направя нищо, не бях достатъчно силен дори да контролирам силите си. Исках да избягам от тук, да се махна и да ида на място където никой няма да ме познава. Никой няма да се чувства длъжен да е прикован към мен, само защото искат да ме убият или наранят.
- Не го разбирам Ева. Защо е бил нужен този втори шанс. - Отдръпнах се с няколко крачки назад, отдалечавайки се от нея. - Никой дори не иска да ме погледне. Навредил съм на толкова много хора. Заслужавал съм си смъртното наказание. Това урок ли е? Да ме накажат оставяйки ме жив, без на никой да му пука за мен, да ме карат да се крие като гризач, натрапник в дома им. Не искам този живот... Предпочитам да умра...
Последното излезе през стиснатите ми зъби. Гледах към пазителката си с широко отворени очи, чакайки отговори, които не исках да разбирам. Затова и предпочетох да изляза от тук и тъй като нямах силите да се телепортирам, просто щях да използвам вратата. Подминах Евелин и отворих вратата на стаята ѝ. Спрях се за миг, все още обърнат с гръб към нея и промърморих половинчато:
- Съжалявам за всичко Ева... Просто искам да остана сам...