Той е мой, нали.
Докато скицираше, тази къща, а и след това строеше заедно с всичките ѝ скрити проходи и тайници, единствената му мисъл беше за бързо и незабелязано измъкване., Никога дори не му беше минавала идеята, че ще му се наложи да се промъква в собственият си дом.
Колко много може да се промени животът ти само в промеждутъка на някакви си три години.
Илайжа Хейс е специален агент, полицай, служител на редът, наречете го както искате. Той е един измежду най – добрите в системата, интелигентен, ловък, добре обучен, той беше, е и винаги ще бъде заплаха за всеки решил да наруши законът. Хейс бе подготвен за всичко, което може да се изпречи на пътят му, за всякакви предизвикателства, но не и за нея.
Беатрис Клеър Деверо никога не бе част от плановете му, всъщност любовта като цяло никога не е била част от тях. Илайжа не бе от този тип мъже, той бе арогантен, циничен, самовлюбен за него жените бяха средство за развлечение и задоволяване на нуждите нищо повече.
Пътищата му с Беатрис са се засичали повече от веднъж, първият път в който това се случва тя е все още дете, на не повече от десет години, но дори тогава красотата ѝ бе несравнима. Когато погледите им се срещат неговият свят бива разбит и две неща му стават напълно ясни. Първото е, че никога няма да може да забрави тези нейни лешниково зелени очи изпълнени с живот и светлина, а второто е, че това непознато момиче не принадлежеше в неговият свят. Тя бе жизнена, изпълнена със светлина с доброта, всеки които погледнеше в очите ѝ можеше да го види, тя бе всичко, което той никога нямаше да бъде. Но това, което и двамата не знаеха, бе че съдбата имаше други планове за тях и макар да бяха толкова различни, те принадлежаха един на друг.
Сега три години след като Беатрис официално влезе в животът на Илайжа всичко беше различно. Той бе влюбен, боготвореше я, обичаше я повече от колкото обичаше самият себе си и това го ужасяваше. Макар тя никога да не му е давала поводи за съмнение и никога дори и да не си е помисляла да го оставя, онова зелено човече не спираше да тормози Илайжа. Страхът, че тя ще си отиде, че той не е достоен за нея непрекъснато го тормозеше.
Но това което той не разбираше бе, че именно този негов страх, тази несигурност и ревност щеше да му коства не само тя да си тръгне, но и за малко да ѝ коства животът и не само нейният.
И именно това бе причината никой, дори собственото му семейство да не му позволява да я вижда, и причината поради която той прониква с взлом в собствената си къща. Минаваше полунощ и луната сияеше високо в небето осигурявайки му единствената светлина от която се нуждаеше. Внимателно си преправи път през задният двор и една от скритите врати, влезе в къщата и по най – безшумният начин си преправи път към вторият етаж и последната врата в коридора.
Мисията му беше доста трудна, защото едно погрешно движение, най – малкият шум би събудил Алекзандър, братът на Беатрис и това най – вероятно щеше да доведе до куршум в главата на Илайжа. Да се каже, че отношенията между двамата не бяха добри, щеше да е прекалено меко казано. Хейс разбираше добре по – младият мъж, ако ролите бяха разменени и той би реагирал по същият начин.
За радост Илайжа успя да стигне до стаята си без да привлича излишно внимание, внимателно влезе вътре и затвори вратата след себе си. Отне му само миг преди да я открие, Беатрис бе дълбоко заспала под завивките на огромното им легло, с гръб към вратата. Хейс бе толкова щастлив от фактът, че я виждаше, че бе жива, че не забеляза нищо друго в стаята, направи няколко крачки и се приближи до леглото.
Луната сияеше през прозорецът и озаряваше цялото ѝ тяло, маслиновата ѝ кожа сякаш сияеше, дългите ѝ медно – кестеняви къдрици се бяха разпилели върху възглавницата, плътните ѝ устни бяха леко разтворени, а красивите ѝ лешниково зелени очи бяха затворени, скриващи красотата си от Илайжа.
Погледът му се спусна по тялото ѝ, голото ѝ рамо показващо се изпод свръх голямата тениска, която той веднага разпозна като една от неговите, нежната ѝ ръка, бе отпусната върху закръгленото ѝ коремче, но той не можа да обърне внимание на фигурата ѝ, тъй като проблясък от пръстите ѝ привлече вниманието му.
Сърцето му заби по – бързо, там на безименният пръст на лявата ѝ ръка нежно лежеше, черен пръстен с голям диамант в средата обграден от двете страни с по десет малки циркониеви камъни в две редици. Пръстен от „Ванкаро” бе последният му подарък преди всичко да се обърка, нейният годежен пръстен.
Толкова беше погълнат в мислите си и това, че я вижда, че дори не бе забелязал, че Беатрис не е сама в стаята. На няколко крачки от леглото им се намираше бебешко кошче – люлка, бе от онези малките на колела, кошът му бе обвит от кралско син плисиран плат, по краищата с бяла дантела имаше гюрук и въртележка. Хейс се приближи плахо и погледна вътре при което дъхът му секна, погледът му бе срещнат с големи, дълбоки кафяви очи, неговите очи, но на лицето на новородено дете. Младият мъж продължи да се взира в бебето, изразително личице, широка челюст, трапчинка от едната страна на устната и дълбока бразда на брадичката. Сякаш гледаше своето собствено лице, но имаше една мъничка разлика нослето на бебето нямаше нищо общо с неговият нос, но за сметка на това бе копие на този на Беа
- Ти си мой….. нали? – прошепна той невярващо с плътният си дрезгав глас и сълзи в дълбоките си кафяви очи.
» Chriatopher's house
» blq
» Flood bitchez
» Beach Bar Bora Bora
» Phobos' bedroom
» Спалнята на Фобос и Бела
» Спалнята на Алас и Евелин
» Стаята на Кристофър и Ренесме