Crypt

Не можех да повярвам, че брат ми ме нападна. Не ме удари и въпреки това щя да се радвам да го направи. Болката, в очите му, в гласа му. Знае какво му е. Разбирах го, за мен Бела също беше много скъп приятел, но за него не беше само това. Разбирах ги тези неща. Ако Психея лежеше там без сърцето ѝ да бие... Щях да намеря начин да я последвам. Не можех да си представя живота без нея, когато най - накрая си я върнах отново.
Върнах се в стаята си, за да си сменя панталоните. Щеше да е прекалено голямо неуважение към приятелката ми. Психея отиде направо на Олимп, затова побързах и се материализирах в гробницата. Другите от семействата ни бяха последвали Фобос. Само Аня беше до сестра си за момента, а съпругата ми се беше приближила на опасно разстояние. Предвид това как реагира брат ми, на това с гласуването. Сия едва ли беше по - приятелски настроена от Фобос.
Приближих се до тях и погледнах към трупа на Бела. Тя не заслужаваше да е там. Дори предпочитах аз да съм на нейното място, тогава нямаше да ми се налага да мина през всичката мъка и да взимам гадни решения.

Решението беше далеч от правилно и далеч от хуманно. Да, разбирах до някъде гледната точка на Афродита, не мога да забравя хилядите жертви на нашите войни, но скръбта ми беше твърде голяма, за да приема нещо друго освен смъртта на Азазел и Ренесме.
Затова и когато Хера се изказа реших, че нямам повече работа там. Не отидох с останалите в тъмницата, не исках да се занимавам с тях. Имах нужда от време насаме с Бела, затова и се телепортирах в Олимп, където решихме да я погребем.
Бяха я поставили на пиедестал върху легло, покрито с червено кадифе. Изглеждаше толкова красива с тъмната си дълга коса на меки вълни и плътните й устни, боядисани в кърваво червено. Беше грехота да погребваме такава хубост, затова и общото решение бе да я затворим в стъклен ковчег.
- Сестричке... защо ме остави. - проплаках тихо, сядайки до нея и сложих ръка върху нейните, които бяха сплетени. Смътно усещах и чуждото присъствие до мен, но не исках да им обръщам внимание. На никого.

Красивата богиня се опита да намери начин да говори с Анастасия, да й обясни точно защо избра решението си, но виждайки я скърбяща до собствената си близначка тя се усъмни в собствения си избор. Вероятно трябваше да гласува за смъртта им, за да усмири съвестта на всички скърбящи, включително и нейната собствена. Затова и Психея не се посмя да проговори на Аня, въпреки че тя беше тази, която отиде при нея на земята, за да си поговорят.
Може би беше твърде рано за този разговор, може би по- нататък.
Скоро тя усети присъствието на съпруга си и се усмихна унило, хващайки ръката му, а миг по- късно обви ръце около тялото му. Тя беше наясно колко тежка е гледката за него и колко трудно ще му бъде да приеме, че приятелката му няма да е сред живите отново, но тя щеше да бъде до него и да го подкрепя във всяка ситуация.
Един по един се появиха и останалите от семейството. Джеймс, Деймос, Арес, Афродита.. Присъствието им изпълни залата, но никой не казваше нищо, чакаха майката на близначките, както и Хадес, за да започнат церемонията.

За мен смъртта на близнаците беше най- естествения избор и напълно застанах зад Фобос, Аня, Деймос и всички останали, които ги мразеха. Не казах нищо срещу Хера и Афродита, но отстоявах позицията си, докато внезапно Фобос не реши да сложи преждевременен край на живота на новите близнаци. Всички се втурнахме след него и лично аз нямах нищо против да му помогна в ликвидирането му. Половината се опитваха да ни спрат, другата половина ни помагаха... и изведнъж насред целия този хаос пред Фобос се материализира моята Хармония.
Не знам кога точно беше станала моя, но определено знаех, че е. Можех да усетя, че е слаба и не биваше да прави всичко това, притеснявах се за нея, но тя явно бе решена, че ще помага на брат си. Тръгнах към нея, опитах се да я стигна, да я убедя, че трябва да се върне в леглото, но преди да я достигна тя вече бе изчезнала с брат си. Отпуснах главата си, както и ръката си, която бях протегнал към нея, след което се материализирах в моя дом. Реших да облека костюм в чест на Бела и погребението й. После щях да се опитам да намеря Хармония.

Фобос не беше на себе си и всеки, дори слепец, можеше да го види. Единствената която успя да го успокои малко беше сестра му, която го телепортира отново в разрушената му стая.
Дори не можеше да стои на краката си, затова и се свлече на земята с цялата си прелест, а Хармония го последва.
- Наистина се радвам, че поне ти си добре, Амара. Не ми се мисли как щях да преживявам и твоята гибел. - Трябваше да събере останалото от себе си и да се преоблече. Искаше да изглежда добре за погребението на Бела. Трябваше да бъде красив за нея.
- Моля те кажи ми, че си добре. - Изчака потвърждението ѝ преди да се изправи и да иде до гардероба си. Сваляше дрехите си една по една, докато не остана по бельо, а след това облече костюм, който повече подхождаше за сватба, отколкото за погребение, но беше красив и това беше най - важното. Красив за своята Бела.
- Не е нужно да идваш, сега трябва да си почиваш. Здравето ти е важно за всички ни... Ще имам нужда от теб, когато всичко това приключи. Този път дори не изчака сестра си да се съгласи с него, а се телепортира в една от гробниците на Олимп. Всички бяха тук, липсваха само Хадес и Персефона, но без родителите нямаше как да започнат. Приближи се до тялото на бела и се вгледа в лицето ѝ. Протегна се и докосна лицето ѝ.
- Толкова е красива нали? Щеше да облече тази рокля за сватбата ти с Дей. - Каза той на Анастасия която седеше точно до него. Усмихна се едва доловимо, сега вече можеше да признае, че е влюбен в нея. Не си го беше позволявал, защото го беше страх, че тя вероятно ще разбере и ще разбие приятелството им, но сега нея я нямаше, тя го беше напусна без Фобос дори да ѝ признае чувствата си. Сега знаеше, че е глупак, а любимата му никога нямаше да разбере, че е имало нещо повече от приятелски секс отношения, поне от негова страна.

Всичко мина точно, както очаквах. Дори за момент не се бях усъмнил, че повече от половината семейство нямаше да ме подкрепят. Да си призная честно не вярвах дори, че ще има някой, който да подкрепи идеята ми. Това, което спомена Хера ме притесни доста.. На нея не й трябваха хора просто така за нищо. Със сигурност имаше нещо наум и трябваше да разбера, но не му беше сега момента. Всичко спираше да приема значение, докато гледах в очите на Аня и виждах всичката омраза и пустота, с която говореше. Едва ли щях да получа възможност да я видя отново.. както и бъдещото ми внуче.
А за мое огромно нещастие в момента, в който се обърна към Персефона тя просто отместваше поглед. Когато слязохме в подземията не направих нищо, бях наясно, че той не може да ги унищожи сам, така че не мислех да спирам опита му да отмъсти.
Изненадата дойде при всички нас, когато Хармония пристигна и го отведе. Изчаках всички да се разотидат към погребението на дъщеря ми, за да се разправя с Алас.
- Благодаря ти, че правиш всичко това.. Радвам се да видя, че наследството ти е живо и здраво - изкоментирах, поглеждайки към дъщеря му - Пази я... дъщерите са по- безценни от всичко друго. - посъветвах го, потупвайки го по рамото и взех оръжието, с което би трябвало да ги убие, след което срязох дълбоко ръката си, така че цялото острие да се покрие с червената течност. При едно щракване с пръст в ръката ми се появи купа, в която изстисках още за втория ритуал на убиване, след което му ги подадох.
- Направи всичко.. ще намина по- късно или утре. Ако не съм дошъл преди да се събудят и всичко е наред ги заведи в замъка ми в Абисус. - дадох му нареждания, след което напуснах. Преоблякох се подобаващо и се материализирах в криптата, която от днес нататък ставаше притежание на моята Белатрикс.
Време беше да срещна истината в очите... да видя мъртвото тяло на дъщеря си и да я погреба толкова млада.. Това трябваше да съм аз..

Не можех да повярвам, че тези хора, тези същества решиха да оставят убийците на дъщеря ми живи! Това беше нереално, не можех да слушам повече така че махнах оттам, не исках да повярвам  какъв ужас се бе превърнал животът ми, аз която се гордееше, че има всичко на света, че нищо друго не ѝ беше нужно изведнъж се оказа загубила всичко. Върнах се в покоите си в домът който беше моето царство за последните няколко хиляди години, сега този рай приличаше повече на затвор! Сълзи се стичаха по лицето ми, но не можех да ги спра нямах сили за това, нямах и желани. Черната рокля която бях избрала ми се струваше подходяща, беше затворена и прикрита, точно както се чувствах. Изтрих лицето си и го маскирах с лек фон дьо тен и черна спирала, беше изчистено, но въпреки това изглеждаше стилно и ме правеше да изглеждам силна. Наредих на няколко от прислугите да съберат нещата ми и да ги преместят в дворецът на Олимп, нямах намерение да се връщам тук, след което се телепортирах на последното място на което исках да бъда в гробницата, която щеше да бъде новият дом на скъпото ми дете. Приближих се към Анастасия и я прегърнах леко погалвайки коремчето ѝ единственото тя бе останала, едничката ми радост в този момент. Настаних се на трона сложен от страната на главата на ковчега изчаквайки появата на Зевс и останалите богове. Като цар на боговете той щеше да ръководи службата, да каже думите с които щяхме да кажем последното си сбогом с красивата Бела.

Радвах се, че съпругата ми е до мен и това ме поддържаше все още цял.
Докато чакахме боговете да се съберат двамата стояхме тихо и просто я държах в прегръдките си, защото не исках да я изгубя отново, не, че този път би го позволил. Бях готов дори на отворена връзка или нещо такова, само за да я държа при себе си. Знае, че тя няма да поиска такова нещо, иначе нямаше толкова яростно да се бори да се върне при мен отново.
Когато всички се събраха и Зевс започна да говори, единственото което се чуваше в гробницата освен гласа му бяха тихите хлипове на жените. Като корави типове всички от силния пол успявахме да сведем плача до максимум сълза две. Аз дори не пророних такава. Все още не можех да го възприема. За мен тя не беше мъртва, не можех да усетя липсата ѝ. Вероятно по - голямата тъга щеше да ме залее по - късно, когато просто не я виждам по коридорите, когато не чувам гласа ѝ изричащ думите поровокирайки заяждане. Когато не усещам свежия ѝ аромат или не мога да я намеря в залата за тренировки.
Всички започнаха да се изреждат след Зевс за да кажат по няколко думи, преди да сложим стъкления похлупак. Дори не помня кой след кой беше. Когато обаче дойде моя ред, аз наистина не знае какво да кажа, щеше да ми липсва - разбира се, щеше да липсва на всички ни. Обичах я, по своя си собствен начин, но знаех, че има хора които я обичат повече от мен...
- Винаги ще те помня, Бела. - Протегна се и погалих ръката ѝ и се наведох, за да целуна челото ѝ... Беше толкова студена, сякаш беше замръзнала. Премигнах няколко пъти въздъхвайки дълбоко и отстъпих мястото си на следващия, който искаше да се сбогува с нея. Върнах се при съпругата си, която ме чакаше отстрани и я прегърнах отново.
- Хайде, нека си тръгнем от тук. Вече едва дишам от цялата мъка. - Аз бях любовта, а всичко това ме убиваше, всички тези разбити сърца, които не можех да поправя.

Фобос се чувстваше крайно изолиран, от цялата ситуация, но от една страна това беше добре, не можеше да понася съчувствието на другите. За него тази мъка и болка бяха нещо много далечно, не си спомняше да е изпитвал толкова силно чувство на тъга никога в живота си до сега.
След като Зевс приключи с речите, започна да се изрежда и семейството на Бела. Той нямаше намерение да прережда който и да е от тях. За нея той не беше нищо повече от приятел с който прекарваше много от времето си. Дори не се водеха и гаджета, беше прекалено трудно да се опише връзката им на някой страничен.
Когато Фобос пристъпи до ковчега, гледайки я толкова спокойна... Тя не беше мъртва, бога имаше чувството, че всеки момент ще отвори очите си и ще го погледне. Предната нощ изглеждаше по същия начин докато споеше в леглото. Той преглътна мъчително и погали студената кожа на бузата и с върховете на пръстите си. Наведе се и почти долепи устни до ухото ѝ шепнейки толкова тихо, че никой в залата да не може да го чуе.
- Ще ти каже една тайна, Бела. - Направи пауза и стисна очите си, защото усещаше как бяха започнали да му парят. - Обичам те.
Една сълза се отрони от края на окото му и се стече по бузата му, само една единствена.
- Но ти ще отнесеш тази тайна в гроба си, защото бях прекалено слаб да ти го кажа, когато имаше значение.
Фобос се изправи отново и събра устните си изпъвайки ги в права линия. Една сълза. Тя заслужаваше много повече, но той не можеше да преглътне мъжката си гордост и да излее океаните си над тялото ѝ. Затова просто избяга, Материализира се далеч от Олимп, далеч от Рая и далеч от тялото на Бела.

Събитието беше тежко за всички. Хубавото нещо в тези случаи бе семейството. Персефона си имаше Аня, тя пък разчиташе на Деймос, Психея бе опората на Ерос, Арес беше с Афродита. Само Хадес и Фобос стояха като изолирани от цялата тълпа богове и страдаха по техни си собствени начини. И аз се чувствах така, поне докато не чух едно тихо гласче, което ме накара да се усмихна въпреки трагичното събитие.
Миг по- късно вече я бях притеглил в обятията си и я притисках към гърдите си, обвил ръце около слабото й тяло. Можех да вдишам аромата й, да чуя как сърцето й бие, да усетя нежността на кожата й. Устните ми се притиснаха към косата й и я оставих да се скрие в прегръдките ми.
- Радвам се, че си жива и здрава, Мон Шер. Не знам какво щях да правя ако ти се беше случило нещо. - всъщност знаех, умирах заедно с нея, защото бяхме свързани и някак си това беше някакво успокоение, но предпочитах да е жива и здрава при мен.
Преживяхме погребението, като минахме възможно най- напред, защото Хармония трябваше да си почива. Все още не беше възстановена напълно.
- Нека те прибера в покоите ти... достатъчно емоции за днес. - предложих й, прегръщайки я изотзад.

Изчаках всички да минат своя ред. Щях да остана тук дълго време, сякаш така можех да изкупя вината си, да си поговоря с нея. Зевс каза точните думи, всички богове минаха покрай нея, за да кажат по няколко думи в нейна чест. Толкова много хора, които я обичаха. Дори не знаех, че тя познава целия Олимп, но очевидно те я познаваха и тя беше оставила следа във всеки един от тях.
Един по един бавно всички напускаха криптата. За някои беше прекалено много скръб, други още не можеха да осъзнаят загубата й, трети бяха твърде уморени от целия този ден. С жена ми благодарихме на всеки един от присъстващите. Нямаше да се караме тук, би било пристъп на неуважение към малката ни дъщеря. Но накрая останахме само аз и тя и мъртвото тяло на нашата Бела. Персефона дори не желаеше да ме погледне. Разбирах я. Затова и не казах нищо, когато тя също си тръгна и останах сам. Стъкления капак на пиедестала, на който лежеше Бела бе сложен, но аз седнах до него и загледах дъщеря си.
- Здравей слънчице... може би ее рано да си говоря по този начин с теб, но вече ми липсваш.. Минаха само часове, но ми липсваш много дори. Не исках да стане така.. кълна ти се. Обичам те повече от всичко и никога няма да те забравя. - обещах й, слагайки ръка върху студеното стъкло.