Спалнята на Азазел

Това беше странно. Ако аз чувствах толкова силно емоциите ѝ, до състояние на панически ужас, тогава как тя не се беше събудила от моя страх, преди малко когато се събудих за пръв път... Оставаше си пълна загадка както за съзнанието ми, така и за тресящото ми се тяло. Легнах ма дивана свивайки се на топка и сложих главата си на коленете на момичето използвайки я за възглавница, и я оставих просто да говори. Успокояваше ме, разсейваше ме по някакъв начин... А след това изведнъж всичко изчезна. Сякаш връзката беше прекъсната. Нищо. Отново тъмнина.
- Каза че съм вещер, нали? Дали мога да правя магии? - Извъртях се на една страна, след като отпуснах тялото си и я погледнах въпросително. След всичко това изпитвах странно чувство в корема си, сякаш нещо се движеше вътре и започна да издава стържещи звуци. Погледнах към стомаха си. Знаех какво беше това чувство. Бях го изпитвал, но не помнех ясно какво е.
- Как да го накараме да не прави така? - Попитах отново момичето поглеждайки към нея. Тя беше като моята лична енциклопедия. Знаеше всичко и щеше да ми помага. Какво по хубаво от това.

За щастие методите ми работеха за сега. Успявах да потуша желанието му за познания и да го държа на едно място, докато започне да разсъждава нормално. Давах му информацията по малко,за да не експлодира главата му.
Когато ме попита за магиите си се замислих, облягайки се назад и зарових пръсти в косата му, започвайки да си играя там. Не знаех много за вещиците, но вероятно той имаше способности, въпроса беше да ги открием. Може би свещите наистина не бяха чак толкова лоша идея.
- Вероятно можеш, но тъй като не помниш нищо си забравил как да ги използваш. Може би трябва да се упражняваш, но нека минат първо няколко дни и съзнанието ти се успокои, за да може да възприема нормално информацията. После може да потърсим някакви книги, които да ти помогнат, тъй като аз не съм вещица и нямам познания в тази област. - предложих му, повдигайки вежди и погледнах към него.
Следващия въпрос ме изненада и ми отне доста време, преди да разбера за какво всъщност говори.
- Гладен си. Трябва ти храна. Един момент. - скочих от дивана, отнемайки му привилегията да му бъда възглавница и отворих вратата, поръчвайки на една от прислужниците, които тъкмо минаваха да ни донесат някаква закуска и свещи.

Остави ме сам. А тъкмо се бях нагласил върху нея. Харесваше ми усещането на пръстите ѝ в косата ми. Успокояваше ме, а и този неин глас... Чувствах се като бебе. Можех да спя с дни. Поизправих се малко и потупах мястото до себе си, за да може тя да седне до мен.
- Извинявай... - привлякох вниманието ѝ и се усмихнах чаровно - притеснено.
- Сега осъзнах, че дори не знам името ти, а ти правиш толкова много неща за мен и се грижиш, и имаш търпението да ми обясняваш всичко.
Исках да се върне отново тук и да седна, а аз да облегна главата си използвайки бедрата ѝ за възглавница. Близостта ѝ ми харесваше. Тялото ми се изпълваше с топло и приятно чувство все едно... Все едно си бях у дома.
На вратата се почука, а аз се стреснах заради нарушаването на тишината и подскочих на мястото си, след което се усмихнах когато разбрах какво е станало...

Името ми? Ама разбира се, аз не се бях представила. Не бях сигурна дали изобщо знае своето собствено име. Милия. Засмях се леко и се приближих до него, подавайки му ръка, за да се здрависаме.
- Грешката е моя. Не се представих. Моето име е Евелин. А твоето е Азазел, в случай, че и него не си спомняш. - представих се най- накрая и хванах ръката му, стискайки я леко. Тогава пристигна и храната. Леле, бяха бързи. - Извини ме. - казах и отидох до вратата, за да отворя на жената, която беше донесла цяла количка с разни вкусотии. И как да не се чувстваш като в хотел.
Тя влезе, остави я до масата до дивана и сложи повечето неща на масата, след което й благодарихме и тя напусна стаята, а аз се настаних до Азазел на дивана. Сипах си кафе в една чаша и си взех едно кексче, след което погледнах към него.
- Вземи си каквото ти харесва. Всичко изглежда страхотно. - подтикнах го, усмихвайки се леко.

Разбира се, че толкова красиво момиче трябваше да има и красиво ме. Предполагам това със стискането на ръката беше поздрава, макар да бих предпочел малко по - различен. Загледах се в храната пред себе си. Разбира се и на мен ми изглеждаше вкусно и миришеше вкусно и... Очите ми приличаха на онези кръглите неща в една от чиниите, затова и се пресегнах към тях. Бяха полети с нещо кафяво, а на вкус бяха толкова хубави, че затворих очите си, за да мога да се насладя изцяло на удоволствието и дори измънках одобрително.
След това доста бързо всички сладки неща започнаха да изчезват от чиниите, докато вече не можех да преглъщам. Гърлото ми изгаряше за каквато и да е течност. Беше прекалено сладко, накрая.
Протегнах се и си сипах това от което пиеше тя. Надигнах чашата и... едва не върнах всичко обратно. Това беше ужасно на вкус, дори не знаех на какво точно, но определено нямаше да пия друго нещо преди да го помириша.
Взех друга чаша и си сипах някаква оранжева течност от една друга кана. Тази пък само миришеше хубаво, свежо, но накара устните ми да се свият и очите ми да се стиснат. След всичкото сладко което изядох, това беше невероятно кисело.
- Добре, мисля, че се отказвам официално от течностите. - Оставих чашата обратно на масата и се облегнах отново назад, като се обърнах и погледнах към нея.

Беше интересно да го наблюдавам колко бързо унищожава всякакви сладки работи по масата. Аз се задоволих с кексчето и няколко кроасанчета. Не бях много гладна, а и кафето ми задоволяваше всичките ми нужди.
Реакциите му след сока и кафето бяха още по- смешни. Бих го предупредила поне да си сложи захар в кафето, но той вършеше всичко прекалено бързо и на мен ми оставаше само да се смея, дори да беше неетично.
Накрая се смилих над него и му сипах една чаша от каната с вода, след което му я подадох, намигайки му поощрително.
- Сигурна съм, че това няма да те разочарова, опитай. Това ти трябва след всичко сладко. - казах убедително и се облегнах назад, за да си почина от закуската с чашата кафе в ръка. Пуснах музикалния канал на телевизора, определено атмосферата беше по- разведряваща и когато цъкнах лампата, макар че тук нямаше слънце.

Получих подарък след всички гадни неща, които опитвах. Чаша с безцветна течност, която изненадващо се оказа нещо... безвкусно, или по точно вкусно, защото беше безвкусно. Бях толкова жаден, че не можех да смогна да преглъщам огромните глътки, докато изсипвах чашата в устата си. Дори не можех да го побера в устата си, стичайки се отстрани от устните ми надолу по врата и все още голата кожа на гърдите ми.
Когато чашата свърши побързах да си налея втора и да направя предното упражнение, като след това се отпуснах дишайки тежко, сякаш съм тренирал нещо много натоварващо.
- Това ми хареса... - Върнах чашата на масата и се завъртях така че да облегна гърба си, на облегалката за ръце. Качих краката си на дивана и го кръстосах пред себе си, облягайки лакти на коленете си и се усмихнах на Евелин която стоеше срещу мен.
- Може ли да се разходим или да правим нещо, не ми се седи в тази стая...

Да се разходим някъде? Не бях сигурен дали иска да излиза извън този дворец, защото това беше адът. Изобщо не влияеше добре на способностите ми да бъда там долу из тъмните улички. Беше против природата на един нефилим да се мотае из най- нисшите среди на ада. Замъка беше неутрален. Затова и трябваше да му измисля някакви забавления тук.
- Може да разгледаме двореца. Той е огромен и има доста градини и места, които да посетим и биха ни били интересни. - предложих му, свивайки рамене и го огледах - Но първо трябва да ти намерим някакви дрехи. Може би поне тениска или риза.. Нещо такова. Не можеш да се разхождаш наоколо като Тарзан. - констатирах, кимайки и се изправих, тръгвайки към вратата. Прескочих до стаята, която би трябвало да е на баща ми и претършувах багажа му набързо, докато не открих някаква тъмна тениска. Идеално.
Намерих време да мина и през моята стая, за да се преоблека, след което се върнах в стаята му и му подадох тениската.
- Облечи я и да тръгваме. Да видим какво има из градините на Хадес. - казах весело и си взех чашата с кафето, за да го доизпия, докато той се обличаше.

Господи, колко бе объркан той. Толкова колеблив и загубен в цялата тази ситуация. Нямаше по- малко вина от Хадес в случая, но въпреки това беше наранен. Стиснах по- силно ръцете му и преплетох пръсти с неговите, след което се усмихнах.
- Разбира се, тук съм, спокойно. Имам идея даже. - казах му и ни материализирах в стаята му, където очевидно той се чувстваше по- удобно. Приближих се до него и разкопчах първите две копчета от ризата му, след което отидох до уредбата и включих тонколоните към телефона си, за да пусна мелодия, която използвах за успокоение.
- Виж сега, по принцип тази мелодия е моята тайна за спокойствие, но ще я споделя с теб. Искаш ли да танцуваме? - попитах го, захвърляйки якето си настрани и се приближих до него с усмивка. Поклоних се елегантно, след което наместих едната му ръка на кръста си, показах му как да държи другата, за да сложа своята в дланта му и погледнах към светлите му очи все така мило.
- Отпусни се, можеш дори да затвориш очи. После ще обсъдим останалото. Не мисли за нищо, просто остави на музиката да те води. - посъветвах го и направих първата крачка, след нея и втората, а той бавно влизаше в моя ритъм на нежната мелодия.

На музиката да ме води. Звучеше толкова лесно, особено когато беше толкова спокойно. Можех да се движа в синхрон с нея. Просто трябваше да продължавам да гледам в краката ни, за да не я настъпвам. Бях прехапал езика си, който се подаваше между устните ми. Помагаше ми за концентрацията над движенията, координацията. На няколко пъти за милиметри се разминах с крака ѝ.
Въпреки това обаче, ме накара да се усмихна и след като свикнах на ритъма и успях да запомня онези няколко стъпки, в които всъщност се състоеше танца, вдигнах погледа си за да се вгледам дълго в очите ѝ. Е, усмивката ми се беше върнала. Ръката ми на кръста ѝ, другата здраво държаща нейната, сякаш бях нейната упора и ако я пуснех тя щеше да падне или да избяга. Кой знае?
- Щеше ми се и аз да имах тайни, които да мога да споделя с теб. - Казах по някое време, докато усмивката ми бавно изчезваше. Тя знаеше повече за мен, отколкото аз самия знаех за себе си, знаеше какъв съм бил и какво съм направил и все пак се грижеше за мен, помагаше ми, отговаряше на тъпите ми въпроси, не ме оставяше нито за миг...

Ето, че вече се научи и изглеждаше по- добре. Тревогите му бяха останали на заден план, което беше и главната ми цел - да го разсея. Пуснах едната му ръка и се завъртях елегантно около себе си, докато държах все още другата му, а после отново се върнах в предната позиция.
- Е, затова аз пък имам много и съм готова да ти ги споделя. Поне повечето от тях. - казах, замисляйки се какво точно съдържаха тайните ми и започнах да прехвърлям живота си набързо като на лента.
- А и твоите мисли винаги ще бъдат тайна за мен, така че можеш да ми споделяш тях. - продължих, разтърсвайки глава и се усмихнах по- ведро. Музиката привърши и след нея започна друга /river flows in you, пусни си я пък ;д /, която изискваше различен ритъм, но същите стъпки, което бе добре за него. Схващаше доста бързо.

Звучеше прекалено хубаво това. Да споделяме мисли, тайни, може би спомени. Усмивката отново се върна на лицето ми.
- Мисля си, че в най - скоро време... - "Трябва да направя нещо за да накарам сърцето си да се успокои, защото имам чувството, че бие прекалено бързо и ще счупи ребрата ми..." - трябва да намерим някакви заклинания и да изкарам сестра ми от главата си, защото в момента мислено се целувам с баща ти и не е никак приятно.
Замазах положението с крива усмивка, че и с лек смях, след като видях физиономията ѝ. Все пак я придърпах по близо до тялото си, за да не реши да хукне да търси заклинания в прашните книги. Щях да изтрая малко. Харесваше ми този момент. Беше толкова близо до мен, можех да усетя аромата на кожата ѝ, мекотата на косата ѝ, нежността на тялото ѝ.

ПП - С тоя плейлист Евелин има ли достатъчно ножчета за рязане на вени ;д

Добре, това определено беше излишна информация за мен.. И без това не одобрявах като цяло тази ситуация с баща ми и Ренесме. Смръщих се леко и поклатих глава, когато в главата ми изникнаха образи как самия Азазел се целува с баща ми. Твърде развито въображение имах понякога. И си патех от него.
- Ужас.. Не искам да съм на твоето място в момента. - казах, засмивайки се и отново разклатих глава с отвратена физиономия. - Като заговорихме за това.. Значи ли това, че Хадес ти даде позволение да ровим из библиотеките му? - попитах небрежно, опитвайки се да измъкна още малко информация от срещата им. Още едно завъртане и отново бях срещу него. Подсмихнах се и подпрях брадичка на рамото му, плъзгайки разсеяно погледа си по стаята му, докато все още се поклащахме в бавния ритъм на звуците на пианото.

Близо, близо, близо.... Толкова близо вече започваше да ме притеснява, усещах дъха ѝ върху врата си, заради което ме избиваше на студена пот. Можех да чуя сърцето си чак в ушите си, заради което бях сигурен, че и тя го чува. Май беше време з още едно завъртане след отговора ми на въпроса ѝ.
- Каза, че щял да ти каже къде са гримолрарите /пича не знае дори как се казват книгите със заклинания ;д /, но аз не трябва да ходя там без теб иии като цяло нищо не мога да правя без теб. - Отдръпнах се с крачка назад, която не беше в танца и я завъртях, но два пъти, един не ми беше достатъчен. Когато ръката ми зае мястото си на кръста ѝ, а пръстите ми се преплетоха в нейните, на другата ръка, прехапах устната си усмихвайки се.
- С тази рокля си много красива. - Направих ѝ заслужен комплимент и отново огледах роклята. - Когато се завъртиш и тя образува около теб като ореолче...

Засмях се след поредното завъртане и погледнах надолу, когато той похвали роклята ми. Беше толкова мило... 
- Благодаря ти. Радвам се, че ти харесва. - отвърнах с усмивка и долепих бузата си до неговата, премествайки ръцете му на кръста си, а моите се обвиха около врата му. 
- По-спокоен ли си вече? - попитах мило, забивайки погледа си някъде зад него. - Измисли ли си име? - сетих се, че ме беше помолил аз да му измисля, но това си беше неговп решение, така че щях да го оставя на него.

И още по близо? Това приближаване нямаше ли край? В мен ли щеше да влезе накрая. Притеснявах се да е толкова близо до мен, усещах всичко, а това което се вихреше в главата ми... Дори да бях невинен, баща ѝ и близначката ми никак не бяха, сякаш преоткрили любовта си.
Когато ме попита за името обаче... Бях забравил, че водехме подобен разговор, в момента се опитвах да разгранича реалността и фантазията и да издигна стената между моя мозък и този на сестра ми.
- Кристофър - Беше първото което ми дойде на ум. Вчера сутринта по телевизията даваха за едно жълто мече и розово прасе и там момченцето се казваше така. Някак си не ми отиваха Пух, Зайо и Тигъра, затова предпочетох Кристофър.
- Мисля, че съм по добре, да... - Вече се отдръпнах от нея и прибрах ръцете си до тялото си. - Благодаря за танца.
Усмихнах се на момичето пред себе си и направих същия жест който тя беше направила преди да започнем да танцуваме. Трябваше да има малко повече разстояние между нас, затова се отдалечих малко от нея, но останах прав, близо до вратата.
- Мисля че сега съм готов за какао... Да идем да си направим по едно?

Подсмихнах се и кимнах в знак на съгласие. Отидох да си прибера телефона от уредба и завързах косата си в конска опашка, след което отидох до него и го хванах под ръката, затваряйки вратата зад нас.
- Хайде тогава, нека бъде какао. - казах и тръгнахме към кухнята. Прислужниците в двореца веднага се затичаха към нас, в опит да ни услужат, но ние с любезност ги отправихме. Такива малки неща се правеха на ръка, беше по- сладко.
Аз...Крис се настани на една маса, докато слагах какаото в двете чаши и го затоплях.
- Добре.. Крис.. книгите за заклинания се наричат гримоари и по- късно ще попитам Хадес къде се намират. Утре може да ги разучим. - предложих му, подавайки му след малкото чашата и седнах срещу него - А какво ти се прави днес?

Безсънието определено надделяваше в мен в такива моменти. Откакто се посдърпахме с Крис не спрях добре. Денят ми беше празен без неговото присъствие, но той цял ден беше заровен в библиотеката и реших да не му преча. 
Вечерта вече не издържах и взех една романтична комедия от колекцията си с филми, след което минах покрай кухнята за пуканки и много скоро цъфнах пред вратата му с миловиден поглед и невинна усмивка. За щастие той се съгласи да гледаме филм и се излегнахме на леглото му.
И ето ни тук, заедно с празна купа пуканки някъде около нас и сгушени, дремещи. Аромата му ме успокояваше, присъствието му също. Затова и когато стигнах до леглото събух обувките си и се вмъкнах под завивката при него. Сега ръката му беше около кръста ми, а крака ми - върху неговите.. Влюбените птички от екрана ни наблюдаваха задълбочено, или пък се целуваха и се обясняваха в любов един на друг - не ме интересуваше. Вече можех да спя спокойно, защото той е добре, така че и не се съпротивлявах много. Имаше някакво чувство на сигурност, когато бях около него, така че тя нямаше за какво да се тревожи. 
Клепачите ми натежаха много и аз просто скрих лице в гърдите му и въздъхнах запоследно, преди да се потопя в страната на сънищата.

Ева се отпусна в ръцете ми, затова аз спрях филма с дистанционното, което беше до мен и реших също да се отдам на почивка. Заслужавах си я, особено преди това което бяхме предприели със сестра ми без знанието на надзорниците ни за следващия ден.  Бях успял да открия заклинание за прехвърляне на сила от един вещер на друг и щяхме да го изпълним. Беше хубаво когато главите ни бяха настроени на вълна комуникация и никой не можеше да ни чува. Не ни беше нужно дори да се срещаме. Тя искаше живота си като човек, а аз исках само да ѝ го осигуря, като оредя и своя без излишни заплахи за живота и на двама ни. Бях успял да поема контрола над магията си. Тъгата доста помагаше в начинанието. Осъзнах, че когато си съсредоточен в едно чувство можеш да направиш много неща. Щях да говоря с баща си след това за да ми донесе каквото ми е необходим, а Неси вече беше говорила в бащата на Ева, за това да набави съставките за заклинанието. Беше ми гадно, че щях да правя всичко това зад гърба на Ева, но тя никога нямаше да ми го позволи...
Съня ме завладя и отново се озовах в познатата тъмница със сестра си. Дойдоха и жените, които ни измъкнаха от там и ни заведоха до едно езеро. Качиха Неси в лодка и започнаха да се отдалечават от брега на който се намирах.
"Не се бой, аз съм с теб, нали?" - Заговорих в ума й, за да мога да успокоя, където и да я водеха връзката ни беше по силна от това, винаги щяхме да имаме комуникация.
"Страх ме е, братко... Знаеш, че ме е страх от водата, Не мога да плувам" - Започна да говори и сестричката ми. Опитах се да се отскубна от жената, която ме държеше, но тя не ми позволи. Лодката спря и тези които бяха със сестра ми в нея я бутнаха, а след това продължиха още по навътре. Тя не можеше да ги стигне.
"Моля те! Помогни ми... Ще умра, не мога... Аз, не мога..." - Опитвах се да се измъкна от жената но нямах силите. Удрях я, използвах огнени топки светкавици... Всички заклинания които знаех, но тя сякаш беше обградена от невидим щит и не можех да я достигна.
"Дръж се Неси, ще те измъкна... Неси... Неси..."
- Не, по дяволите... Не... - Осъзнавах, че вече съм в реалността, че онези вещици ги няма и не могат да ни наранят нито нея нито мен, но въпреки това, седях в леглото и дишах тежко гледайки в някаква тъмна точка в черната стая. Бях избутал Ева от себе си и сега тя също беше будна седяща до мен, а аз се опитвах да забравя, да изкарам тези неща от главата си..

[size=39]Сънят ми вървеше порядъчно спокойно, докато почти не бях изблъскана от леглото. Изправих се в седнало положение рязко, опитвайки се да се задържа на ръба на леглото и се огледах за потенциална опасност, когато засякох Азазел... Или Крис?  Страхът в мен, че някой ден той просто ще откачи без да има връщане назад и ще трябва да го убия вече ми се струваше все по-непривлекателна. Не можех да си го представя и не исках. Приближих се бавно към средата на леглото, но не го докосвах още...  Не исках да рискувам да ме удари с огнена топка. [/size]
[size=39]- Крис? Ти си добре, при мен си, всичко е наред. Неси е жива и здрава. - заговорих успокоително, внимателно изправяйки се на колене и застанах пред него, за да съм в полезрението му. Чак тогава ср осмелих да го докосна. [/size]
[size=39]- Всичко е наред, скъпи. - хванах ръцете му и се усмихнах леко. Не издаваше признаци на промяна, не ме гледаше като първия ден, когато го видях окован за стената. [/size]

И ето го моето спасение в лицето на най - красивото момиче, което някога бях виждал. Някога е доста широко понятие, след като си спомнях само последните два - три месеца от живота си, но и ако всичките ми спомени бяха като сънищата ми, предпочитах да ги нямам.
Придърпах Евелин към себе си и я прегърнах стискайки я силно в ръцете си.
- Нищо не е наред Ева... Знаеш, че е така. Няма да е наред докато боговете искат главата ми върху сребърен поднос. - Освободих я от прегръдката си и макар в тъмнината се вгледах в невероятно красивите й очи.
Отново легнах на леглото и се завъртях на една страна. Вече бях силен, можех да се защитавам, но от какво от хората, които искаха да ме убият заради всичко което съм им причинил? Разбирах ги искат да направят същото което аз направих с онези вещици.
- Аз убих майка си... Убих я защото не спираше да наранява Неси, опитвайки се да ме направи по силен... Правеше същото с нея. Знаеше, че връзката между нас е силна и не можем да преживеем болката на другия. Удряше в слабите места, точно каквото аз съм направил във войната срещу боговете. - Спомените ми не се простираха до там, но Неси знаеше, Аляс ѝ беше разказал, а тя ми беше казала на мен какво съм извършил нещо непростимо. Погледнах към Евелин и се усмихнах тъжно. - Дори ти се страхуваш от мен, не е нужно да го отричаш, видях го в очите ти, когато застана пред мен. Аз съм бил зъл Ева, и най - лошото е, че отношението на околните към мен ме озлобява отново. Няма спасение от това.

Прегръдката винаги вършеше работа. Факт бе обаче, че го чаках сам да си я поиска, за да не го изплаша. Излегнах се назад отново и го повлякох със себе си, прегръщайки го силно, а след малко поотпуснах хватката си, за да мога да плъзна пръсти в косата му и да го галя нежно. В това виждах единствения отговор - неговото лошо минало можеше да се излекува само с нежност и търпение. Затова и поклатих глава, когато той спомена, че се страхувам от него.
- Грешиш, скъпи мой. Да, страх ме е, но не от теб. Още в първия момент, когато баща ми ме помоли за тази услуга бях наясно, че е възможно по всяко време да ме замериш с огнена топка и да сложиш точка на живота ми. И все пак съм тук, нали? Страх ме е.. че ако се върнеш към предишното си "Аз" ще трябва да ги оставя да те убият, или по- лошо .. да трябва да го направя сама. А аз не мога, скъпи. Не мога. - говорех му бавно и спокойно, продължавайки да разхождам пръстите си по косата и лицето му. В тези очи виждах толкова тъга, че чак ме болеше. Не исках да тъгува, исках да му помогна по някакъв начин..
- Така че бъди добър, моля те. Не ме оставяй. - помолих го накрая и скрих лице в косата му, прегръщайки го отново.

Беше толкова мила с мен. Усмихнах се тъжно на всичко което каза и се отдръпнах от нея, за да мога да погледна в очите й. Беше толкова красива и винаги беше до мен. Не ме беше предала, пазеше ме. Винаги ми угаждаше и успяваше да ми покаже, че не съм сам. Бях и благодарен за това, но чувствата ми към нея бяха малко по дълбоки, една вечер се бях опитал да й го призная а сега просто ми идваше от вътре да я целуна. Исках да усетя нежността на устните й, затова без никакво предупреждение се приближих до нея, дъха ми погали лицето й в секундата, в която устните ми докоснаха нейните за много плаха целувка. Размърдаха се срещу нейните, а сърцето ми започна да бие по - бързо. Нима не ми беше казала току що, че съм важен за нея? Тя също беше важна за мен и всички тези чувства, които криех от нея от известно време... Вече нямах си да ги преглъщам исках всичко да е просто свалях картите на масата.
Отдръпнах се леко, все още на сантиметри от нея и погледнах към очите й. Да, там нямаше страх, но имаше нещо друго, нещо което едва ли би ми харесало.
- Наистина те харесвам, Евелин...

Факта, че се усмихваше макар и тъжно бе награда за мен. Сините му очи обаче продължаваха да бъдат толкова сериозни и настоятелни, сякаш целеше да прогори дупка в тялото ми с поглед, за да види какво става в душата ми. 
Целувката ми дойде като гръм от ясно небе. Не бях предполагала, че той би направил...  Все пак имаше връзка със сестра си, знаеше какво правят с баща ми. Очаквах да отбягва всичко това, а и аз го видях да я целува преди да умрат.  Тези мисли, както и хиляди други се въртяха в ума ми, причинявайки ми главоболие, докато устните му, хладни и настойчиви, впуснати в нежна целувка, се движеха срещу моите. Нямаше език, нито страст, нито какъвто и да е намек за секс, но ме остави дълбоко разтърсена. 
Откъде му беше хрумнало всичко това? Защо? Да, аз бях единственото момиче, с което той имаше контакт, бяхме заедно постоянно. Вероятно се заблуждаваше или просто бе действал импулсивно. При всички случаи това нямаше да се хареса на баща ми. Баща ми... Който преди няколко седмици ми говорил за чувствата ми към Крис.. 
Изправих се на лакти, а после и в седнало положение, слагайки пръсти върху устните си, по които още усещах допира му. Електричеството по тялото ми ме бе разтърсило, а сърцето ми биеше като за последно, но го отдавах на паниката..  Какво правех? 
- Крис...  Не можеш да правиш това. - казах с известна доза паника в гласа. -  Аз...  Аз се отказах от всичко това много отдавна. А и съм твой пазител... Не може.. Не бива. Съжалявам. - продължих, докато се отдръпвах към края на леглото и се изправих. 
- Мисля, че е по-добре да спя на дивана, или направо в моята стая..

Не, не ми харесаше да се отдръпва на такова разстояние. Не можеше да прави така. Казах й, че я харесвам, какво значение имаше това, че ми е пазител.
- Защо Ева... Харесвам те, ти си тази което е до мен, ти си тази, която ме разбира. - Замълчах за миг и също се изправих от леглото заобикаляйки за да я спра, не исках да си тръгва от мен. Усмихнах се тъжно и едва доловимо облизвайки устните си след това, които още носеха нейния вкус.
Прегърнах я заравяйки лицето си в косата й. Вдишах аромата й, на слънце и радост, само тя носеше този мирис. Та беше тази заради която исках да се боря за живота си. Без нея той нямаше смисъл. Аз не трябвах на никого, само тя отделяше време за бъде с мен. Тя ме караше да се чувствам специален...
- Не си отивай, кажи ми...

Огледах се колебливо, когато ръцете му отново се обвиха около тялото ми. Не знаех какво да кажа, нито как да го кажа, не знаех дори какво изпитвам. Как да му обясня всичко? Какво да му обясня? Аз на себе си не можех.
- Крис, аз съм всичко, което познаваш. - обърнах се към него и вдигнах поглед към очите му - Аз също те харесвам, но ти ще срещнеш толкова други момичета.. А и аз се отказах от любовта отдавна. Толкова отдавна.. Имам си свои причини. Миналото ми е.. то е твърде е объркано. - заеквах, не знаех какво говоря, но той наистина ме объркваше и ме притесняваше. Исках да му обясня, но той не можеше да вижда в главата ми, а думите бяха твърде много да опиша пет хиляди годишния си живот. 
- Крис.. Аз те харесвам много като създание, за което трябва да се грижа, верен приятел и всичко останало.. Но не и това. Няма как да стане. - казах накрая, свеждайки погледа си и прехапах устната си.