Спалнята на Азазел

Радвах се, че щеше да остане, дори и да не беше заради мен както твърдеше. Все пак щях да ч виждам по често отколкото в последните десетилетия в които не бях зърнал очите ѝ. Телепортирах се в замъка на Хадес сам. Бях в един от коридорите, където ни чакаха и слугите в двореца за да ни упътят. Бога на подземното царство бе отредил стая за всек един от нас. Близнаците вече бяха настанени в отделни. Телата им бяха положени върху леглата поне според това което казваше прислугата. Дъщеря ми се материализира пред мен и аз несъзнателно се усмихнах.
- Ще имаш ли нещо против ти да си при Азазел. Искам аз да съм първия човек, който Неси види, когато се събуди.
Евелин не протестира затова се разделихме като слугите ме отведоха в спалнята на любимата ми, а предполагах дъщеря ми беше в тази на близнака ѝ.

Спокойствие. Тишина. Толкова дълбока тишина... Не бях сигурен какво е това. Тази тъмнина. Явно с тишината бяха приятелки.
Отворих очите си примигайки лениво. Загледах се нагоре. Или надолу. Не знаех какво гледам всъщност, затова се размърдах любопитен да разбера още. Бях в легло, това ми стана ясно в момента в който се завъртях. Стая. Около мен имаше толкова много неща, които не знаех как да използвам. Явно не бях в крак с новите технологии.
Изправих се рязко до седнало положение. Главата ми се завъртя, изгубих контрол над тялото си и за малко да се просна отново по гръб, но успях да се задържа. Усещах ужасна болка в гърдите си и погледнах надолу. Имах превръзка. Странно, какво ли точно се беше случило. Главата ме заболя от толкова много мислене. Не знаех толкова много неща, че въздъхнах отчаяно, а тогава чух и тази мелодия. Обърнах се виждайки най - красивото създание на тази планета, а глупава усмивка украси лицето ми автоматично. Мелодията беше гласа ѝ, май ми задаваше въпрос... Да Трябваше да я слушам... А аз можех да я слушам цял ден.

Естествено, че щеше да ме нареди да бъда детегледачка от първата минута. Нямах време дори да се преоблека, или да се изкъпя. Хвърлих набързо багажа си в стаята, която ми показаха, след което намерих тази на Азазел. Трябваше да се погрижа за него след като се събуди. Малко бях предубедена, имайки предвид всичко, което чух и видях, но бях обещала да се грижа за тях.. поне нямаше да се наложи да се грижа за новата ''наложница'' на баща ми.
Седнах на канапето в мрачната стая и пуснах телевизора на някакъв музикален канал съвсем тихо. Учудващо добър сигнал имаше, имайки предвид че се намирахме в Ада. Трябваше да го чакам да се събуди.. Проверявах го от време на време дали диша и как са жизнените му показатели. Хубавата част на това да си нефилим - не ти беше нужно нито стетоскоп, нито ренген, за да следиш здравното състояние на някой. Свалих коженото си яке и останах по бялата блузка без ръкави и кожените панталони и се излегнах на канапето срещу леглото, докато не усетих раздвижване в страни от себе си. Скочих бързо, защото господина беше решил да става на момента и се приближих до леглото, слагайки ръка на рамото му.
- Бих те посъветвала да не мърдаш много и да се върнеш в легнало положение. Как се чувстваш? - попитах тихо и притеснено, когато той сложи ръка на раната на гърдите си. Трябваше да го принудя да легне по някакъв начин..

Гледах я така сякаш не я разбирах изобщо, сякаш ми говореше на език който ми беше неразбираем. Широко отворените ми очи попиваха всяка чат от лицето ѝ по отделно, докато заедно вече беше самото изящество.
Чак след няколко бавни премигвания и след като тя леко ме подбутна да легна отново се отпуснах отново на леглото.
- Ами... Имам нещо тук. - Чак тогава сведох погледа си отново към гърдите и превръзката, като започнах с опитите си да отлепя лепенките и да видя какво има отдолу. Предполагах какво е. Превръзка се слагаше на рана, но чувството беше странно и неприятно, така че трябваше да огледам по обстойно. Беше ми неудобно обаче в легнало положение, а тя ми беше забранила да ставам. И тогава го осъзнах. Аз дори не знаех коя е тя? Каква е, защо е тук.
- А ти... Защо си при мен. - Огледах отново стаята но беше само тя, нямаше никой друг. Какво се беше случило и къде беше това тук... Нямах си и представа.

Разбира се, че имаше. Имаше дупка в гърдите, стигаща чак до сърцето му. Седнах на леглото до него, след като той отново се излегна и сложих ръка върху раната му, спирайки опитите му да махне превръзката.
- Успокой се, всичко ще мине. Отпусни се. - заговорих с тих и успокояващ глас, след което се съсредоточих върху раната му. Скоро светлината се появи измежду пръстите ми и раната му бавно започна да се затваря. Минута по- късно от нея нямаше и следа, така че дори му помогнах да махне лепенката, за да му покажа, че няма нищо под нея.
- Ето, здрав си. Аз съм тук за това.. да ти помагам, докато не се адаптираш към света. - отвърнах на въпроса му и се усмихнах вяло, след което се отдръпнах от него. - Гладен ли си? Имаш ли нужда от нещо? - попитах като добра медицинска сестра и отпуснах ръцете в скута си.

Наблюдавах я внимателно докато ръката ѝ светеше. Започнах да чувствам нещо различно, леко гъделичкащо чувство, а след като се отдръпна вече не изпитвах нищо.
Усмихнах се широко когато момичето ми махна превръзката и под нея нямаше нищо.
- Благодаря ти. - Отново се изправих до седнало положение облегнах се на леглото и се придвижих назад, за да мога да се облегна на таблата на леглото.
- Не, не искам нищо. Може би, само да останеш с мен... Тъмнината ме плаши. - Не знаех защо... Нямаше нищо страшно в тази стая, но самата тъмнина... Свързвах я с много болка.
- Ти вещица ли си? Това което направи, магия ли беше? - Попитах заинтригувано вглеждайки се в лицето ѝ. Наклоних леко глава без да мога да спра да се усмихвам. Чудех се защо тя не го прави. Бях сигурен, че ако се усмихне ще е още по красива, дори от сега.

Той изглеждаше толкова.. невинен. Нищо общо със злобното същество, което мяташе смъртни заплахи по всеки срещнат. Чак се съмнявах в невинността му. Все пак.. наистина ли ставаше толкова лесно? Нямаше ли някаква уловка? Всички тези провали в живота ми ме бяха научили винаги да се съмнявам. Винаги!
Но той стоеше там с неговата рошава прическа тип '' всеки косъм си има мнение '' и кристално сини очи, гледайки объркано и любопитно... Как може някой изобщо да се усъмни в неговата невинност?
- Добре, ще остана. Ще бъда около теб за известно време, дори и да не ме искаш. - отвърнах му, свивайки рамене и се подсмихнах неволно. Кой изобщо се страхува от тъмното? Очевидно той. Щеше да свикне с него.. Все пак се намираше в Ада и не вярвах да има позволение да го напуска.
- Не, не съм вещица. Аз съм нефилим. Полу-ангел. И не правя магии, просто мога да лекувам хора.. и други същества. - отвърнах на втория му въпрос. Трябваше да се съветвам с баща ми, за да знам какво мога да му казвам и какво не. Дали щяха да им разкажат за миналото им, или щяха да ги оставят в неведение. Не исках да сгафя някъде и да кажа нещо грешно, защото не знаех как щяха да им върнат човечността отново.

Нефилим. Сега разбираше защо притежаваше такава неземна красота. Тя просто не беше от земята или поне единия от родителите ѝ. Това разбира се нямаше значение, след като нямаше да си тръгне.
- Тогава имам голям късмет, че искам да си тук. - Усмивката му стана още по широка и се отдръпна по навътре върху леглото, за да ѝ направи повече място и да седне по удобно. Докато се наместваше обаче, погледа му попадна върху огледалото което беше точно срещу леглото му и се загледа в отражението си.
- Това... - Примигна няколко пъти осъзнавайки какво се случваше. Знаеше много неща, като например, че това срещу него е специален предмет който отразяваше всичко, в случая лицето му, тялото му, но не помнеше друго. Сякаш за пръв път се оглеждаше в огледало.
Бързо се изправи на колене и пропълзя до долната част на леглото за да се приближи повече до огледалото. Докосна лицето си. Усещаше върховете на пръстите си върху бузата си. В главата му изникнаха толкова много въпроси: "Коя е тя?" "Защо не помня нищо от миналото си?" "Къде се намирам всъщност?" "Кой съм аз?"
Обърна се изплашено към момичето отново и започна бавно и внимателно да се отдръпва от нея.
- Аз... трябва... ти... не... - Усети как нямаше на къде да бяга повече вече беше стигнал до другия край на леглото и единствения изход беше да слезе от меката мебел и да се втурне през глава към вратата.
- Аз ще си ходя...

Поне не ми правеше някакви проблеми. Останах на мястото си, въпреки неговото отместване и пренебрегнах опитите за комплиментите му. Това беше то мъжете... не знаеха още имената си, но знаеха как да флиртуват.
Да се види в огледалото обаче май не беше най- доброто решение. Изведнъж сякаш се побърка.. Може би до сега не осъзнаваше, че не знае абсолютно нищо. Осъзнатата реалност го налегна с пълна сила и той скочи от леглото, а после се опита да каже нещо.. Не, не му се получи от първия път. Леле, баща ми щеше да ме убие ако го загубя още на първия час.
- Чакай, чакай, моля те. - скочих и аз, заставайки срещу него и протегнах ръце към него, за да му покажа, че не съм въоръжена, няма да го нараня, а и да го помоля да остане. - Къде ще отидеш като си тръгнеш от тук? Аз знам името ти. Мога да отговарям на въпроси, но трябва да се успокоиш, нали? Няма да те нараня. - уверих го, прехапвайки устна и зачаках някаква реакция.

Трябваше да мисли рационално, но главата толкова много започваше да го боли и да му се вие свят, усещаше как тялото му губи баланс и равновесие. Не можеше да си тръгне, просто защото не знаеше къде другаде да иде. Освен това тя му беше помогнала, беше го излекувала от... дори той не знаеше какво. Ако искаха да го убият щяха да го направят.
Залитна напред, но се облегна в края на леглото и се завъртя за да може да седне а след това легна по гръб гледайки в тавана и се надяваше той да спре да се върти. Дишаше тежко, съвсем малко въздух влизаше в дробовете му, задушаваше се... Трябваше му концентрация, в момента тавана не вършеше работа, но от друга страна момичето.
Протегна се, за да хване ръката ѝ. Трябваше да е по близо до нея да вижда лицето ѝ, да се се вгледа в чертите ѝ. Изваяния нос, изрисуваните очи... толкова сини... Дишането му бавно започна да се нормализира, пулса му също. Налагаше си да мисли само за това което е тук. Тя, щеше да му отговори по - късно.
Затвори очи и пусна ръката ѝ въздишайки дълбоко. Завъртя се на една страна и погледна нагоре към нея, защото едва ли би легнала в леглото му.
- Нали ме познаваш? Често ли получавам такива пристъпи... Защото е наистина гадно. - Сви се повече и вдигна глава си, за да може отново да види отражението си в огледалото. - Бях ранен, нали? Някой нападнал ли ме е?

Е, слава богу той се вразуми поне малко. И в следващия момент започна да изпада в панически пристъп. Ако сега пукне щеше да е много лошо за мен. Що за ангел бих била, ако не мога да опазя един човек. Приведох се до него и го изчаках да се успокои малко, след което седнах на леглото до него. Гледаше ме толкова уплашено като малко зайче така изотдолу с тези сини очи. Чак ми стана тъжно за него.
- Всъщност те познавам от няколко часа, но предполагам, че пристъпа е, защото всичко ти е твърде непознато. Ще свикнеш. Ще ти помогна. Просто трябва да ми имаш доверие и да не се шашкаш. - отвърнах все така спокойно. Той се изправи отново и се загледа в огледалото, изстрелвайки следващия въпрос. Какво ли е да се виждаш за пръв път в огледалото...
- Не, не беше нападнат. Ти... извърши някои лоши деяния и беше наказан по този начин, но това беше по- меката присъда. Размина се със смъртта на косъм. - казах уклончиво, поглеждайки настрани и станах, започвайки да се разхождам из стаята и да мисля какво да му кажа.

Беше ми много странно. Не се чувствах в кожата си, още не можех да възприема лицето си... Бях голям. Не бях дете това се виждаше, но вътрешно се чувствах толкова малък.
Обърнах се отново към нея, защото ми се виждаше неетично тя да говори на мен, а аз да блуждая наоколо. Явно е било нещо наистина лошо, щом са искали да ме убият.
- Наказали са ме, като са ме намушкали? - Отдръпнах се по в средата на леглото и седнах, за да мога да я гледам без да си извивам врата.
- Какво съм направил? Наранил ли съм някой? - Започнах да гадая, защото наистина не си спомнях нищо. Започнех ли обаче да мисля за това сякаш малки човечета в главата ми се блъскаха в бетонна стена която беше издигнало съзнанието ми и единственото, което постигах е нечовешко главоболие... Може би просто трябваше момичето да ми разкаже всичко.
- Може ли да ми обясниш всичко?

Погледнах го подозрително, докато той се наместваше в средата на леглото и очакваше своите отговори, сякаш бях ходещ гугъл за неговия живот. Може би не трябваше нищо да му казвам? А може би всичко. Нямах идея как това ще му се отрази. Накрая се предадох и спрях да обикалям стаята, сядайки на леглото с лице към него. Кръстосах крака под себе си и отпуснах ръце в скута си, хапейки устната, си, докато намеря правилните думи.
- Не знам какво точно имам право да ти кажа. А и ако ти разкажа всичко наведнъж може отново да получиш един от онези пристъпи, така че ще го правим постепенно, окей? И не искам да правиш нищо необмислено. Ще говориш с мен за всяка мисъл и идея, която ти хрумне. - казах напълно сериозно и изчаках потвърждението му, след което въздъхнах.
- Като за начало.. ти имаш близначка. Тя също не помни нищо, в съседната стая е, баща ми я наглежда. Добре е, тя претърпя същото, което и ти. Може би ще имаш шанса да я видиш по- късно на вечеря. Намираш се в Абисус - подземния свят. Баща ви е Хадес - бога на подземното царство. Освен вас той има... имаше още две дъщери- близначки. Вие с нея... бяхте под въздействието на зли сили, бяха ви промивали мозъка и ... претърпяли сте много ужасни неща, които са ви накарали да мразите боговете и да искате да ги заличите. Заведохте война срещу тях и убихте няколко от тях, но най- лошото беше, че ти уби една от дъщерите на Хадес, заради което всички богове ви мразят, освен Хадес. В неговия дворец сме в момента. Той трябва да се върне скоро. Той ви спаси на косъм, но трябваше да изтрие спомените ви, за да ви даде шанс за нормален живот. Затова не бива да го разочаровате, трябва да сте добри и да вършите добрини. Затова и аз съм тук - да ти помогна да бъдеш добър. - притеснявах се, че ще му дойде прекалено много, затова и се приближих след като приключих с разказа си и хванах ръцете му, напомняйки му да диша и да приема нещата спокойно.

Толкова много информация... Имах чувството, че мозъка ми ще се пръсне докато се опитвах да ѝ следя мисълта. Баща ми беше бог и имах три сестри... Близначката ми беше в другата стая, едната беше мъртва, а другата ми сестра къде беше? Дали ме мразеше много? Вероятно бях убил нейната близначка. Бил съм много, много лош човек.
- Аз не съм лош... Не се чувствам лош... Аз... - Беше ми толкова гадно в момента. Не можех да си представя да убия някой, а от нея разбрах, че не само един е загинал от ръката ми. Бях изцапан целия с кръв. Не буквално, но се чувствах омърсен. Не исках тялото си, не исках и този живот. Колко ли е било трудно на баща ми да ме приеме. Ами ако това е временно? Ами ако изведнъж полудея отново.
Мълчах толкова много време, гледах се в огледалото зад нея, дори не смеех да гледам момичето пред себе си. Земиците ми се бяха разширили до толкова, че почти не можех да видя синия цвят на ирисите си. А тя как се беше осмелила да остане с мен? Самия аз не бих искал да остана със себе си. Може би я бяха задължили.
- Това ли е наказанието ми? Да стоя заключен в този замък, за да не нараня никого? - Проговорих най - накрая и погледнах в очите ѝ. Въпреки всичко, което ми каза в тях не виждах страх. Тя не се боеше от мен. - Защо не помня нищо? Как са изтрили паметта ми?

Когато спря да говори и дори да реагира се притесних прекалено много. Ако сега прецакам всичко щеше да бъде ужас. Баща ми никога нямаше да ми го прости, да не говорим за гнева на Хадес. Определено това беше последното, което исках да си навлека.
- Това.. не е наказание. Просто ще прекараме тук известно време, докато свикнеш с реалността и докато нещата се уталожат. По- нататък можем да се качим на земята, но трябва да мине известно време. - обясних колебливо и прехапах устната си, след което се приближих отново до него. Трябваше да реагира нормално, не исках да му докарам някой пристъп.
- Те.. убиха божествената ти същност и с нея умря всичко лошо, всичко на което са ви учили. Сега си вещер. Но не си виновен ти, нямал си друг избор. Този живот, който ти дадоха.. това е начин да се реваншираш. Да докажеш, че ти можеш да бъдеш добър, че когато имаш избор няма да избереш същия път. Аз ще ти помогна. Но моля те не прави нищо без мен. - Сега не можеше да се материализира, което беше добре, нямаше да се налага да го търся из целия свят, но все пак се панирах от страх, че може да избяга и аз няма да мога да го намеря..

Каква ирония. По принцип душите на убийците и грешниците отиваха в Ада, а това тук се водеше моя дом. Как се очакваше да не съм някакъв гадняр. Дали бях израснал в тази стая? Бях ли си играл със онази която съм убил? А другата двойка близнаци или ние бяхме по малките? Въздъхнах дълбоко и пуснах ръцете ѝ излягайки се назад. Явно бях извършил прекалено много гадни неща освен това, след като са ми отнели божествената част.
- Значи ти ще си ми като личен ангел - учител? - Не знам защо, но самата дума ангел ме плашеше. Знаех че е нещо което може да ми навреди, да ме убие, но имаше ли някакво значени. Вероятно много хора биха се радвали на това.
- Ще ме пазиш да не убия още някой? - Надигнах се на лакти, за да я погледна. Не показваше нищо с изражението си, но бях сигурен, че отговора ще е положителен. - Не се притеснявай, нямам такова намерение.
Отпуснах се отново и се обърнах на една страна, като се свих на кълбо. Не можех да повярвам на всичко това. Разбира се едва ли би имала някаква полза от това да ме лъже... Аз не бях лош, не може да съм бил, толкова зъл...

Сега ме натъжаваше. Нямаше как да го успокоя, просто такава беше действителността. Протегнах се леко и го погалих по гърба, след което се изправих и седнах на едно кресло до леглото му, за да мога да го гледам.
- Има си и хубави страни - аз съм по- забавна от баща ми, ако трябваше той да те пази щеше да ти бъде много скучно. - опитах се да го накарам да се усмихне и свих рамене, след което кръстосах ръце под гърдите си и се облегнах назад.
- Искаш ли чай или може би какао? Ще те накара да се чувстваш по- добре. Може би трябва да поспиш. Да не натоварваме мозъка ти прекалено много. Остави го да преработи информацията и по- късно може пак да проговорим. - предложих и огледах стаята. Действително тук беше много тъмно. Може би трябваше да му донеса някоя друга свещ, да се опитам да направя стаята по- ведра, по светла. Или може би лампа? Но откъде щях да търся пък лампи..

Може би тя беше права и щеше да е хубаво да заспя отново. Главата ми не спираше да ме боли от едно известно време, сякаш някой много безжалостно ме удряше с чук на едно и също място. Забиваше цяло длето в мозъка ми.
- Не искам нищо, не се притеснявай за мен. - Загледах се в нея за един дълъг момент. Придърпах завивката върху тялото си, макар в стаята да беше достатъчно топло имах чувството, че ще замръзна.
- Може ли да легнеш до мен? Обещавам да стоя далеч... - Казах след няколко дълги минути и се отдръпнах в далечния край на леглото, за да ѝ направя място. Искаше ми се да има някой до мен, да усещам присъствието ѝ и да мога да се успокоя. Не беше много тъмно. Телевизора хвърляше достатъчна светлина, че да не ми пречи на съня.

Радвах се, че ме послуша. Някак си се успокоявах, че положението не беше толкова ужасно и той все пак щеше да се справи с всичко без да превърти. Щеше да бъде наистина жалко да го убият тъкмо като се прероди наново.
Молбата му беше малко странна, затова и не смятах да спя, но ако това щеше да го накара да се чувства по- добре. Направи много неща днес и много преживя... все щях да преживея това, за което ме молеше. Изправих се от стола си бавно и легнах накрая на леглото, вмъквайки се под завивката, след което се подпрях на една страна с лице към него и се усмихнах леко.
- Доволен? Сега можеш да заспиваш. След няколко часа вероятно ще има закуска и ще можеш да се запознаеш с останалите под този покрив, ако имаш такова желание. Можеш да си починеш до тогава. - успокоих го и отметнах няколко кичура от косата си, които ми пречеха на гледката.

Не знаех дали искам да излизам от стаята, сега ми беше топло и приятно, а и гледката ми беше красива. Усмихнах се леко в отговор на това, което ми каза.
Протегнах се и хванах едната от ръцете ѝ приближавайки я към мен и я хванах между дланите си, нежно. Вдигнах погледа си от тям отново на лицето ѝ и се усмихнах невинно.
- Може ли да те държа за ръка докато заспя? - Попитах премигайки бавно опитвайки се да си придам още по детски вид с тези сини очи. Затворих ги, вече готов да се отдам отново на съня си. Ако тя не искаше да я държа щеше да издърпа ръката си, но за сега остана така, а аз започнах да се унасям бавно в магическото измерение на сънищата. Всичко беше черно, но предполагам трябваше да свикна с тъмнината след като вече живея в подземното царство.

Стоях в гробницата с часове, говорих на Бела, все едно тя спеше, а аз просто исках да поддържам илюзията, че тя все някой ден ще се събуди. Накрая умората ме събори и крайното решение беше да се прибера в Абисус, където ми беше мястото сега.
Материализирах се в коридора, но нямах желание нито за някакво хранене, нито да говоря с някого. Щях само да проверя дали експеримента беше успешен и да се затворя в спалнята си. В тази, където съпругата ми спеше спокойно до мен до съвсем скоро, но вече не.. Вече не.
Отворих леко вратата и забелязах, че Азазел спеше, а дъщерята на Алас четеше книга. Мило момиче. Не можех да повярвам, че просто така се съгласи да помага на баща си. Някаква миниатюрна частица от мен се радваше, че тя е тук, за да не се налага все още да говоря с тях.
- Всичко наред ли е? - попитах тихо, с което превзех вниманието й.
- Да.. той беше буден известно време, но като всички останали е уморен и го посъветвах да си почине преди закуска. Не помни нищо. - осведоми ме тя, усмихвайки се мило.
- Хубаво.. Ако имате нужда от нещо прислугата е на ваше разположение. Аз.. не мисля, че съм готов да говоря с тях, така че няма да присъствам на закуската. Ще ги потърся, когато събера сили за това. - казах сломено, подпирайки се на касата на вратата, изчаквайки одобрението й, след което затворих вратата тихо и се прибрах в спалнята. Грабнах първата бутилка, която видях и седнах на канапето, надигайки я. Това заслужавах..да стоя сам в тъмнината, отритнат от всички.

Тъмнината беше навсякъде около мен, а аз просто стоях в нея свит на кълбо очаквайки от всеки един ъгъл да дойде нещо и тогава ме заля. Паниката беше ужасна. Нещо подобно на пристъпа, който получих преди време. Беше ме страх, някой се приближаваше, не знаех кой, но се страхувах адски много да не ме нарани.
Изправих се в седнало положение. Мислех си че е просто кошмар, но дори когато виждах отражението си в огледалото и ясно гледах отворените си очи. Не разбирах какво се случва. Всички тези чувства сякаш не бяха мой, но ги изпитвах вътрешно и ме подлудяваха.
Погледнах към момичето, което беше тук и предния път когато се събудих.
"Не се приближавай, моля те" - гласа в главата ми определено беше женски, но момичето, което ме гледаше притеснено не говореше. - "Страх ме е..."
- Чу ли това? - Изправих се от леглото и се приближих към брюнетката. - Тя има нужда от мен... Вика ме да ѝ помогна...

След като Азазел заспа аз се измъкнах тихо и тактично от леглото му, след което разгледах библиотеката, която имаше на единия от рафтовете. Намерих си интересно четиво и се изпънах на дивана, включвайки една малка настолна лампа, с която да чета. Мира и спокойствието бяха напълно подходяща обстановка след този ден, но разбира се не бяха постоянни.
Богът на подземното царство се появи на вратата, но отказа да събудя сина му, за да поговори с него. Очевидно щеше да му е нужно малко време. Не че очаквах да се появи на закуска и да се държи с тях като в едно щастливо семейство. Разбирах го. Кимнах и го оставих да се оттегли на спокойствие, а аз продължих книгата си.
Няколко часа по- късно ученикът ми се стресна от нещо и директно стана, след което започна да обяснява за това, че някой му говори. Възможно ли е да чува сестра си?
Оставих книгата настрана и се протегнах към него, хващайки ръката му и го издърпах да седне при мен на дивана.
- Вероятно и тя се събужда в момента. Уверявам те, че сестра ти е в пълна безопасност, баща ми я наглежда, а той няма да й стори нищо лошо, нито ще позволи на някого да го направи. Може би просто е уплашена от неизвестността, също като теб. - обясних, галейки дланите му и ги стиснах леко. Усмихнах му се, карайки го да се успокои и преместих едната си ръка на гърба му.

Това беше странно. Ако аз чувствах толкова силно емоциите ѝ, до състояние на панически ужас, тогава как тя не се беше събудила от моя страх, преди малко когато се събудих за пръв път... Оставаше си пълна загадка както за съзнанието ми, така и за тресящото ми се тяло. Легнах ма дивана свивайки се на топка и сложих главата си на коленете на момичето използвайки я за възглавница, и я оставих просто да говори. Успокояваше ме, разсейваше ме по някакъв начин... А след това изведнъж всичко изчезна. Сякаш връзката беше прекъсната. Нищо. Отново тъмнина.
- Каза че съм вещер, нали? Дали мога да правя магии? - Извъртях се на една страна, след като отпуснах тялото си и я погледнах въпросително. След всичко това изпитвах странно чувство в корема си, сякаш нещо се движеше вътре и започна да издава стържещи звуци. Погледнах към стомаха си. Знаех какво беше това чувство. Бях го изпитвал, но не помнех ясно какво е.
- Как да го накараме да не прави така? - Попитах отново момичето поглеждайки към нея. Тя беше като моята лична енциклопедия. Знаеше всичко и щеше да ми помага. Какво по хубаво от това.