Shoot to thrill, Play to kill

Зоуи въздъхна тежко, като за пореден път прегледа хвърчащите листи върху холната масичка, но все още не й изглеждаше идеално. За жалост нямаше време да прави повече промени, като просто събра всичко и започна да го подрежда в една дебела папка. От време на време мачкаше по някой друг лист, като просто го захвърляше на земята, докато не останаха само най-добрите й идеи. Не знаеше какво точно искаше човека, с който имаше интервю тази вечер, но тъй като тя не бе професионалист, трябваше да му покаже по някакъв начин, че е толкова заинтересована от работата, която се предлагаше, че никой друг не би я свършил по-добре. И все пак й се виждаше толкова трудно, тъй като се бе запознала не само работното място, а и със собственика, чрез няколко статии за него … не го описваха като най-приятния и лесен за впечатляване човек.
Притесненията й обаче трябваше да си останат вкъщи, защото тази възможност не трябваше да се изтърве. Тъмнокосата беше направила всичко по силите си, като подготви груби идеи за клуба, формирани в доста скици и някоя друга компютърна графика, а за да подчертае вкуса си за стил, облече нещо ПО-ЕКСЦЕНТРИЧНО, което привличаше внимание на хората, но дали щеше да бъде одобрено … това бе въпроса за милион долара.
Когато най-накрая стигна до заведението, остана доста изненадана, че щяха да проведат интервюто в работно време, но донякъде разбираше – дизайнера трябваше да е наясно не само с вкуса на собственика, а и с този на хората, които посещаваха мястото. Но това можеше да се остави за по-късно, тъй като точно в момента се опитваше да се успокои напълно, преди да влезе в кабинета на собственика. Последва охранителя, който я въведе в частната стаичка, като не отбягваше от окото, че дори и на високи токчета, тя изглеждаше все така малка и крехка до него.
- Благодаря ви – усмихна му се чаровно, като изчака да затвори вратата, така че г-н Сандърс да я чува, без да й се налага да вика – Добър вечер. Аз съм Зоуи Кембъл и имам записано интервю с вас – каза толкова бързо тя, че не бе много сигурна, дали той я е разбрал и чак сега осъзна колко притеснена беше.

Мъжът не изглеждаше, нито се държеше толкова страшно, колкото тя очакваше … може би имаше проблем с пресата, но не бе дошла да обсъждат това. Държеше се добре и тя беше доволна, затова послушно направи каквото й се каза, като се настани на креслото и започна да изважда различни неща от чантата си. Скъпоценната папка остана за най-накрая, тъй като първо реши да му покаже дипломата си, а след това и портфолиото, което бе направила през цялото си обучение, тъй като до сега не бе имала друга работа. Въпреки всичко имаше някои добри идеи, подбрани от нейните професори, така че да показват най-точно и ясно вижданията й.
- Позволих си да посетя заведението ви снощи – започна тя с леко притеснение, докато той още разглеждаше скиците в портфолиото й, когато му подаде папката – Това са няколко идеи, които имах за мястото. Нямах много време, а и не знам какво точно искате, така че ако не ви харесат, мога да поработя над нещо друго.
Осъзна, че прекали с оправданията, въпреки че самата тя бе доволна от себе си. Това определено не беше работа за една вечер, но ентусиазма й и желанието за се заеме с този проект си бяха казали думата. Сега оставаше само да се впечатли от поне едно от предложенията й, колкото да я насочи към това, което желаеше. С останалото щеше да се справи. Обичаше да изпълнява желанията на хората и щеше да направи клуба точно така, както го искаше, стига само да й дадеше тази възможност и да й позволеше да вникне в съзнанието му.

Въпреки, че взе подадената й чаша, Зоуи не отпи нито глътка от нея. Не искаше да се излага, тъй като не беше голям пияч и веднага й повлияваше, макар че едва ли щеше да стане много зле от една чаша. Все пак я задържа в ръката си, по-късно може би щеше да отпие една глътка, колкото да не го обиди. Сега обаче вниманието й беше привлечено от нещо съвсем различно, което не очакваше, а на лицето й се изписа истинска изненада. Тя остави всичко на страна, като се притисна максимално в него, така че да види проекта си от близо и да се увери, че слуха й не я лъжеше. Не, той наистина държеше точно това, за което говореше и очевидно предложението му бе много по-голямо, отколкото тя очакваше.
- Не е хубаво аз самата да ви отказвам от услугите си … но защо не наемете фирма? Някой с много опит, доказал се вече с големи проекти.
Проекта беше наистина голям и тя в никакъв случай не можеше да твърди, че не го желаеше, но си беше честно и откровено момиче. Не разбираше защо умен мъж като него, истински бизнесмен, би възложил подобна задача на момиче като нея. Тя нямаше опит, търсеше нещо лесно, което хората биха възложили на начинаещ, като това да обзаведеш бар по вкуса на хората на твоята възраст. Да, донякъде се страхуваше, че нямаше да се справи добре, но щом беше харесал вече започната идея, може би самата тя се подценяваше. И все пак вече беше казала каквото мислеше, затова вдигна погледа си към него, чакайки някакъв отговор … дали нямаше да я кара да прави нещо незаконно и затова да желае някой, който не знае какво точно става.

Забележката му я накара да се поизчерви малко, затова се протегна виновно към масата, взимайки обратно чашата в ръцете си. Отпи една малка несигурна глътка, която обаче й хареса достатъчно, за да повтори действието с по-голямо количество. Шампанското бе толкова нежно и меко, погъделичка сетивата й, като най-накрая я накара да се отпусне и да осъзнае какво всъщност се случваше. Една искрена детска усмивка се изписа на красивото й лице, показвайки щастието, което най-накрая я завладява. А в светещите й от радост очи, се четеше огромна доза благодарност и уважение към мъжа срещу нея.
- Аз – повтори сякаш на себе си, за да само увери, че всичко това беше истина – Ами … ще трябва да направим оглед на сградата, да намерим работници, да сключим няколко договора с различни фирми за мека мебел, осветителни тела, подова настилка …
Говореше толкова бързо и развълнувано, че само за няколко секунди всичката кръв се покачи в главата й, като лицето й придоби доматено червен цвят. Сърцето й биеше толкова бързо, вълнението бе обзело цялото й тяло, като кожата на раменете и ръцете й видимо настръхна, но всичко това говорене я накара да се задъха и за малко дори да се задава. Гърлото й пресъхна бързо, затова тя отново надигна чашата, като жадно изпи голяма част от шампанското в нея, а после с пламнали бузи отново върна погледа си на Иън. За пореден път му се усмихна по онзи невинен начин, като предпочете да запази кратко мълчание и преди да го е побъркала с безспирните си тиради.

Да я таксува за шампанското? Съдейки по вкуса му, цената най-вероятно надхвърляше наема й, но вече много по-спокойна, просто се усмихна закачливо. Леда най-накрая беше разчупен, а сега оставаше и да дойдат на едно мнения. Ако очакваше от нея сива сграда с еднакви етажи, пълни с редици бюра и ръбести столове, то още сега можеше да се разделят, както самия той каза. Ако решеше, че стените ще са лилави, те щяха да бъдат такива и на него щеше да му хареса, защото това й беше работата – да впечатлява и да радва хората с добрия си вкус. Беше забравила колко добре се чувства, когато просто повярва в себе си и надигне малко самочувствието си, затова смело продължи напред.
- А защо да не са лилави? – попита го тя съвсем сериозно, като не бе много сигурна, дали това в погледа му бе изненада или просто така й се стори – Нима желаете сграда, която да напомня потискаща болница? Защо си мислите, че детските градини са толкова шарени … има доста интересно и напълно логично обяснение – човек трябва да се чувства добре! Парите не са достатъчен стимул, г-н Сандърс. Най-добре работи не този, на който плащате най-много, а този който обича работата си, а не виждам как това е възможно, ако работната му атмосфера е потискаща. Да, разбира се че няма да превърна вашата бизнес сграда в детска градина, но със сигурност ще се ориентирам към меки и нежни цветове, които да придават усещане за уют и почивка, а това ще донесе спокойствие и да направи работата приятна за всички. Не знам с какво точно съм ви впечатлила, но щом съм го направила веднъж, позволете ми да опитам отново.
Не помнеше кога последно беше звучала толкова убедително, но наистина искаше да направи нещата по свой вкус. Не можеше след толкова убеждения, че иска точно нея и нейните идеи, да й сложи някакви граници. Доверието беше най-важно.

Не можеше да опише колко горда се беше със себе си, когато успя така бързо да го убеди в това, че тя разбира и ще стане както каже, но реши да не захваща темата за Фън Шуй. Тя не беше … как да го кажеш, сто процента вярваща, но леглото й бе сложено точно така, че да получава възможно най-много енергия през нощта, поне според тази наука. Но не държеше много на това, тъй като въпроса с тези неща беше съвсем различен – ако го приемаш, ако наистина го вярваш, ти сам зареждаш себе си с позитивни емоции и енергия, мислейки че всъщност всичко идва от някъде другаде.
- Спокойно, единствената дума, която ще зачитам от сега нататък, е вашата – успокои го тя, с една чаровна усмивка, като най-накрая изпи шампанското си и остави празната чаша на масичката – Не мисля, че ще се наложи да стигаме до насилие – пошегува се, като предполагаше, че и той правеше това … не мислеше, че тази наука може да бъде толкова изнервяща за някой – Но както казахте, нека правим нещата едно по едно. За всичко това ще имаме време. Разбира се, както всеки друг човек на моето място, аз се интересувам от договора и възнаграждението.
Не искаше да му нахалства, но това си беше важно нещо. За подобен проект, не очакваше да се стиска, а и не бе останала с такова впечатление за него, така че бе почти сигурна, че парите щяха да са много прилични, но договора … това беше нещо, което сериозно трябваше да се обсъди.

Ето на това се казваше организиран човек. Подобно на нея, той също се бе подготвил много добре. Вместо да изслушат желанията на другия, те бяха направили всичко възможно, за да предоставят всяко едно нещо, което другия би желал. За жалост Зоуи не успя да се справи, но в своя защита, бе останала с впечатлението, че щеше да работи върху заведението. Но това сега нямаше значение. Беше се справила достатъчно добре в университета, за да привлече вниманието му.
- Изглежда ми … - замисли се за момент, търсейки правилните думи – най-добрата оферта, която бих могла да получа – каза доволно, като му се усмихна и сложи документите до празната чаша на масата – Ако нямате нищо против, ще ги взема с мен и след като ги прочета, ако всичко е както трябва, ще ви ги донеса подписани … да кажем утре?
Не искаше да го обиди, но все пак не се познаваха и не можеше с лека ръка да подпише някакви си листи, които не бе имала време да прегледа. Не я интересуваха толкова нещата, които той й предлагаше, тъй като изброи почти всичко, което можеше да се желае за подобен договор, че дори и отгоре. Искаше да се запознае подробно със задълженията и ограниченията си. Не накрая да се окаже, че е направила нещо забранено или не е направила нещо задължително и … кой знае какво можеше да последва.

Зоуи подскочи леко, когато чашата бе тресната по масата, но после просто се подсмихна и го доизслуша. За сега бяха на едно мнение за много неща, така че всичко това можеше да бъде много по-приятно, отколкото бе очаквала. Не искаше да го притеснява допълнително, затова бързо прибра всичко в чантата си, изправи се и му подаде ръка. Стисна силно неговата, веднага щом я улови, като все пак човек може да си представи колко силно можеше да стисне едно така крехко момиче. Но това, което се забелязваше в този момент, беше удоволствие. Все още не можеше да се отърси от вълнението си, а този така уважителен жест сякаш приключи неофициално тяхната сделка.
- Много ви благодаря за възможността – каза сериозно тя, опитвайки се да добие поне малко професионален вид – Ако за вас е удобно, ще дойда утре по това време.
След като получи положителното кимване, Кембъл се отправи към вратата и още с отварянето видя охранителя, който я бе придружил до стаята. Малко се стресна, но не беше нито първия път за деня, нито последния. Човек да се чуди как това момиче живее и дали някой ден няма да умре от инфаркт, защото някой е направил по-рязко движение.
Въпреки всичко успя да стигне до изхода, като си хвана едно такси и се запъти към дома. Не можеше да се сдържи, веднага отвори договора и започна да чете, като това продължи цяла вечер и въпреки, че не беше спала предната, за да направи планове за дискотеката, тази също не мигна, докато не стигна до последната страница, в чието дъно сложи подписа си и най-накрая си позволи да си почине.

Беше минала едва една седмица от назначаването й, а прекрасната ни дизайнерка вече рушеше работното си място. Обичаше светлината, небето, природата и всичко друго, което тези малки прозорчета не позволяваха на работещите в сградата да видят. Не искаше да декорира затвор. Щеше да създаде нещо уникално, за което дори и да не се говореше, то поне щеше да радва много хора. Но въпреки всичко, преди всичко, тя желаеше да зарадва Иън. Самата тя беше толкова щастлива от случващото се, но ако работодателя й не останеше доволен, доста дълго щеше да й тежи.
И за капак на всичко, Зоуи най-накрая се престраши да хване чука и да бутне нещо. Беше наистина смешна гледка, най-вече след като й дадоха онези огромни предпазни очила, които закриваха доста голяма част от красивото й лице. Но и беше забавно, гледайки я как се радваше, нищо че едва успя да вдигне чука, а последствията бяха още по-уникални. Тъй като захвата й не бе достатъчно силен, още щом докосна стената, той се отскубна от ръцете й и падна на пода. Предизвика уплаха в близко стоящите, но всички се засмяха накрая, когато тя демонстративно избяга, а точно в този момент видя Сандърс.
Замръзна виновно, сякаш правеше нещо грешно. Всичките й убеждения, че човек работи по-добре, когато се чувства страхотно, просто се изпариха и тя бавно се приближи към него, очаквайки някаква критика. Все пак бе дошла да работи, не да се забавлява и да се лигави.
- Добър ден – заговори го някак стреснато, като се опита да се усмихне широко, но притеснението й си личеше.

Не можеше дори за момент да й даде възможността да го изненада. Не че й пречеше, все пак й беше шеф, трябваше да знае за какво плаща и какво се случва със собствеността му, но на моменти й се искаше да го изненада, да го шашне с крайния резултат. И все пак, щеше да има много възможности да го направи, една година не беше никак малко, а тя дори още не бе направила целия проект. Последната седмица й бе достатъчна, само за да направи груби чертежи и записки за един етаж, какво остава за останалите двадесет и три. Не беше никак лесно, когато знаеш, че трябва да осъществиш проекта си и то в някакъв срок, че и в същото време да си на работното място и да контролираш случващото се.
- Нищо не ви отбягва – каза закачливо тя, като се усмихна широко – Мисля и да направим по-големи прозорците на източното изложение, тъй като това е най-доброто събуждане сутрин. Всеки е сърдит рано сутрин, най-вече ако не се е наспал и трябва да ходи на работата, така че малко повече слънце ще се отрази добре на хората и работната им дейност.
Говореше доста уверено, вече имаше някаква визия за сградата като цяло, но ако се обърнеше внимание на малките детайли, съвсем лесно щеше да се забележи, как нервно кършеше пръстите на ръцете си. Извиваше ги до лека степен на болка, която притъпяваше притеснението в гласа й, но след като млъкна, то сякаш се засили, чакайки неговото одобрение. Щеше да е малко късно да отхвърли идеята й, тъй като стените на няколко етажа вече липсваха …

Стана й още по-неудобно, тъй като тя бе направила доста промени, без да го пита. Първите няколко дена го питаше за всяко нещо, оставаше само да иска мнението му, дали може да сложи контакт ето там, затова след като й каза да се стегне и да прави каквото сметне за добре, просто бе спряла да го занимава с глупостите си. Може би все пак трябваше да го пита за стените, както и за огромното разместване, което доведе до взимането на това решение, като сега просто не знаеше как да му го каже. Но вече нямаше на къде да ходи, затова се заогледа, а след като намери цилиндъра с чертежите си, го викна към една от по-усамотените зали, където имаше достатъчно чиста маса, на която можеше да му покаже всичко.
- г-н Сандърс – започна нервно тя, докато подбираше правилния чертеж – Съжалявам, че не ви уведомих, но след като ми дадохте толкова голяма свобода, реших че едно леко разместване няма да е никак зле. Знам, че първоначалния ми проект, който бяхте харесали, беше малко по-различен и см наясно, че искате него, но той е от преди две години. Натрупах малко опит и виждането ми се промени. Имам много по-големи планове за тази сграда – това не го бяха обсъдили и някак си се притесняваше изключително много – Това е бизнес сграда, която може и ще бъде посещавана от чужди лица, затова голямата остъклена зала, няма да бъде пълна с компютри – започна тя, като му показа залата на чертежа, озаглавен „Етажи 1-5” – Реших, че е най-добре да я направим като салон-рецепция. Ето тук ще е секретарката или рецепционистката, както желаете я наречете, на целия етаж. Това местенце тук ще е за мека мебел, някоя друга масичка, където посетителите на сградата ще могат спокойно да си изчакат реда. Тук мисля да направя един малък участък с остъклена стена, по която ще тече вода. Представителния вид на вашата сграда е много важен и за мен и се надявам тази идея да ви допада. Затова искам от тази страна да влиза много светлина, така че дори и гостите да се чувстват завладени от обстановката. Както виждате, стъклената стена влиза и навътре, затова няма офисите да почват направо от нея. Ще вдигне една стена ето тук, като това ще се превърне в малка кухня, която е определена за абсолютно всеки етаж. Вътре, разбира се ще има най-нужното – кафе машина, хладилна витрина със студени напитки и евентуално храна, ако вие решите така. Това по принцип е чертежа само на първите пет етажа, тъй като за горните е предвидено по-голямо работно място, което ще е за сметка на рецепциите. Ще ги направим по-малки и все така приятни. Реших да преместя залите за работа от тази страна, тъй като както сам казахте, светлината пречи, а тя е много по-мека следобед, но въпреки всичко, на абсолютно всеки етаж, на всяка стена, ще има дълги до земята щори, нещо по-модерно, но онези които се прибират настрани като пердета. Не искам никъде да има разни тенекиено-подобни глупости. Знам, че промяната е коренна и не го обсъдих с вас, затова ако не ви допада, веднага спирам работниците и до няколко дена ще изградим на ново стените – завърши най-накрая Зоуи, като го погледна притеснено, но и доста сериозно.

Изслуша го внимателно, като в крайна сметка бе напълно сигурна, че нямаше да има тези проблеми, за които той говореше, тъй като не смяташе да пести пари нито за материал, нито за работна ръка, но думата на клиента беше като заповед. Тя не беше там, за да прави някаква си сграда, а за да направи неговата сграда, затова не посмя нито за секунда да го прекъсне, като накрая дори кимна одобрително, съгласявайки се с него. Щом искаше това, щеше да го получи, а малко работа отгоре нямаше да спре нашето момиче.
- Ще се заема още днес с чертежите предлагам след като ги направя, да се видим, за да ги одобрите – предложи тя, докато навиваше огромните листи на рола, така че да се поберат в цилиндъра – Знам, че сте зает човек, че тази сграда не е единствената ви собственост, нито аз съм единствената, която работи за вас, но няма как да направя вашата мечтана сграда, ако не знам какво искате. Искрено ви моля да намерите поне по час два пъти всяка седмица за мен. Аз ще подготвям всичко, което ми дойде на ум, за да ви питам на веднъж, като и същевременно ще ви държа в течение със случващото, така че да н ви се налага да идвате до тук. Не е нужно да е в работното време, както знаете в момента се занимавам само с вашия проект. Единственото, което искам, е да знам какво вие желаете и че аз го правя така, както ви харесва. Моята цел е да направя вашето виждане реалност.